Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Мислела, че ще я харесаме? – повтори Анабел. – Това омаловажаване е като за световно! Влюбени сме в нея!

Кат потръпна. Ако не бе виждала двойницата на тази рокля в Корнуол, щеше да се съгласи напълно с Анабел.

— Дали е на Диор? – попита Анабел, като посочи липсващия етикет. – Никога не съм я виждала.

И това бе само един от проблемите. Такава забележителна рокля на Диор със сигурност щеше да фигурира във всеки албум за модната къща, с гордост щеше да бъде изложена във всеки музей, щеше да бъде също толкова прочута като „Бар Сют“. Но доколкото Кат знаеше, нямаше никакви сведения за тази великолепна синя рокля. Защо? Дали това означаваше, че са били ушити само два екземпляра. Онази в Корнуол и тази тук, която Кат държеше в облечените си с ръкавици ръце? Невъзможно. Как изобщо баба й бе успяла да се натъкне на такъв уникат?

— Би ли ми подала лупата? – успя да каже тя.

Анабел го стори и Кат сведе глава над малък етикет, зашит отстрани в шева. По него сякаш имаше следи от мастило, написани на ръка букви. Можеше да различи опашката на едно „r“ и закръглеността на „а“ някъде по средата на нещо, което някога е било дума. Или може би име.

Телефонът на Кат избръмча и двете с Анабел подскочиха стреснати.

— Докладът – каза Анабел.

Кат си спомни, че трябваше да разкаже на всички за посещението в музея „Виктория и Албърт“ и за онова, което бе научила за превантивната консервация и новите методи на складово съхранение. Постави обратно синята рокля в кутията.

Единственото, в което бе сигурна, бе, че загадките на Диор я преследват по петите като настойчиви деца. И нито една от тях не изглеждаше лесна за решаване.

В късната съботна утрин колата на Кат се изкачи до вилата, разположена в една от най-високите точки на Памбула Бийч, с изглед към Хейкок Пойнт. Марго Журдан ги чакаше на верандата, вече не така изпъната като струна и елегантна както преди двайсет години, но все още изправена, въпреки че се държеше за парапета. Тъмносиният й костюм бе безупречен, лицето й бе напудрено, устните – начервени, в по-светъл нюанс от червеното, което използваше преди двайсет години – винаги безпогрешната Марго бе съгласна с твърдението, че застаряващото лице и яркочервеното червило не са най-добрите приятели.

Кат се питаше дали баба й се приготвя така всеки ден, или само когато имаше посетители. Знаеше, че това бе проява на атавизъм, свързан с времето, когато жените винаги се гримирали и обували чорапи, когато анцузите били непознати, но сърцето й заби малко по-силно, като си представи как баба й е станала рано и се е приготвила за посещението.

— Внимателно прегръщайте баба си – каза Кат на момичетата, когато те изскочиха от колата като кученца, които твърде дълго са били държани на каишка.

Те изпълниха молбата й, като притиснаха глави до краката на баба си, тъй като само дотам можеха да стигнат.

— На леглата съм оставила подарък за всяка от вас – каза им тя.