Warcraft - Нощта на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: WarCraft #12
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Нощта на Дракона». Краткое содержание книги:
Крас се увери, че и двамата го слушат внимателно.
— Кървав елф със сила от наару държи етерен дракон… И какво точно мислите, че смята да прави с толкова сила на разположение? Мисля, че току-що видяхме отговора… и това може дори да е само началото на нещо много по-лошо…
Осем
Зераку блестеше ярко, но не по своя воля. Той беше слаб, ужасно слаб и от време на време дори мислеше, че мъчителите му ще извършат това, за което си мечтаеше през последните няколко дни. Като енергийно същество етерният дракон беше готов да се разпадане… но заклинанията и магическите окови го предпазваха от пълното му унищожение. Пленителите му твърде много се нуждаеха от същността му. Имаха нужда от това, което го изграждаше, за да продължат с експериментите си. И най-вече се нуждаеха от него, за да задоволяват неутолимия глад на резултата от последното си заклинание.
Етерните дракони не знаеха какво е страх, но откакто беше окован, Зераку започна добре да разбира какво представлява това. Първо беше ужасното чувство на клаустрофобия, когато без предупреждение беше засмукан в чудовищната камера, с която го бяха пренесли до това далечно място. Последва шокът от осъзнаването, че не може да се освободи от магическите окови. А сега дойде и най-огромният страх… че ще бъде бавно изяден жив от нещото, което черната им магия беше създала.
Зераку беше свикнал да всява страх, а не да се страхува и сега се измъчваше по-жестоко от всякога. Но в същото време този страх подхранваше гнева и жаждата му за мъст. Дори при най-малката възможност той щеше да унищожи пленителите си и да погълне магическата им същност. За съжаление, досега не бе получил такъв шанс. Той за пореден път се беше опитал да скъса оковите си и за пореден път бе стигнал до извода, че това е невъзможно. Агонията, която му причиняваха, беше минимална в сравнение с мисълта, че отново ще е безпомощен за следващото хранене. Освен ако…
Зераку беше енергийно същество, а нещото жадуваше за енергията му. В главата на етерния дракон се зароди идея. Логиката й го накара да се усмихне, доколкото позволяваше завързаната му паст. Да, те скоро щяха да дойдат, за да нахранят създанието си… и Зераку изгаряше от нетърпение.
Наоколо се навъртаха драконспони, което изобщо не радваше Ром. Повдигайки секирата си, той със задоволство установи колко добре се чувства, като разчита единствено на лявата си ръка. Само да се беше появил някой драконид или дори самият кървав елф, и щеше да разбере какво означава да разгневи Бронзбиърд.
Той знаеше, че Гренда го наблюдава. Тя беше достоен заместник-командир, но напоследък настроението му твърде много я тревожеше. Ром осъзнаваше, че тя намира отношението му за прекалено фаталистично, докато то си беше просто реалистично.
Дори тазвечерното нападение не й се хареса особено. Ром беше довел другарите си много близо до една от пещерите на Грим Батол с намерението да открие доказателство, че мисията им не е провалена. Този път нямаше да допусне магически трикове.
Джуджетата внимателно се разпръснаха. Хората и другите раси смятаха, че джуджетата са прекалено твърдоглави, за да се поучат от грешките си, но това бе просто поредният мит. Ром беше проучил режима на стражите на страховитата дама и този път беше убеден, че знае как биха действали. Сега нямаше да имат подготвен капан, както стана последния път, когато бяха решили, че са заловили скардин. Тези стражи щяха да бъдат по местата си, а сред тях нямаше как да има дегизиран кървав елф.
Но Ром имаше друга, по-важна причина да се приближи толкова — причина, за която дори Гренда не знаеше. Един от примамливите пещерни входове беше наблизо и Ром се надяваше да се промъкне вътре сам. Беше крайно време да разбере цялата истина за рева, който се чуваше от планината, и само този рискован ход можеше да му го позволи. Освен това джуджето не искаше да рискува нечий живот, освен своя собствен. Тази фикс идея си беше само негова.
Звукът от леки стъпки накара джуджетата да се спрат. Имаха само едно преимущество пред драконспоните и драконидите — вече бяха ниско и на земята. Това им даваше възможност лесно да се крият, особено в тази мрачна вечер. Враговете им имаха отлично зрение, но Ром беше сигурен, че хората на Бронзбиърд виждат много по-добре в мрака.
Пред очите им бавно се появи едра фигура — драконспон с тежък меч и щит. Не беше изненада, че е черен, тъй като партньорката на кървавия елф явно имаше някаква връзка с остатъка от орляка на Детуинг. И макар драконспонът да носеше и нагръдник, нищо по него не показваше принадлежността му към един или друг орляк. Драконидите изглеждаха по подобен начин. Нищо не намекваше за самия Детуинг, нито за извънбрачните му потомци — Ониксия и Нефариан… нито за някой друг познат черен дракон. Но това не бе от голямо значение за Ром. Важното бе, че тези същества се подчиняват на двамата заклинатели. Това беше достатъчно и заедно с ужасните викове затвърждаваше сериозните му опасения.