Warcraft - Нощта на Дракона

Задъхана, жрицата се подпря на жезъла си. Надяваше да успее да направи последен опит. Молитвата, която изрече, беше първата, която научи като член на Ордена си. Целта й беше да постигне пълно спокойствие. Само така Ириди можеше да се надява да оцелее. Големият кристал проблесна. За част от секундата сребърната светлина се проточи като нишка, насочи се към двете чудовища и се раздвои точно преди да ги достигне. Ириди се концентрира и новите две нишки достигнаха целта си.

За миг сумрачните дракони станаха сребърни. Осветиха всичко около себе си и блеснаха по свой удивителен начин. Жрицата се свлече на земята, едва запазвайки съзнание. Вече можеше да си представи как се бе чувствал червеният дракон, тъй като за последния си опит и тя трябваше да пожертва частица от себе си.

Блестящите форми започнаха да се издуват. Осъзнавайки, че това не е добър знак, червеният и синият дракон моментално се снижиха към Блатистата земя. Драконите близнаци се изсмяха страховито. Те продължиха да се издуват, почти достигайки размерите на гигантската форма, в която се бяха слели за кратко. Все още се смееха като един, когато изведнъж избухнаха, освобождавайки силен поток от енергия.

Огромна форма покри Ириди, за да я защити от ужасяващите смъртоносни сили, които се стовариха на земята. Тя чу гърления глас на Кориалстраз:

— Не се плаши…

Блатистата земя се разтресе силно… и почти веднага стихна. Ириди лежеше омаломощена под крилото на червения дракон и едва си поемаше дъх. Тя чуваше и усещаше затрудненото дишане на Кориалстраз и знаеше, че той беше понесъл много повече от нея. Все още не можеше да повярва, че той бе успял да удържи толкова дълго срещу атаката на двете чудовища.

Някъде отстрани се чу едновременно познат и непознат глас.

— Опасността премина…

— Да — отвърна закрилникът й. — И аз мисля така.

Докато говореше, червеният дракон се отдръпна от Ириди. Тя се опита да се изправи, но не можа и накрая се принуди да приеме помощта на две силни ръце. Тези ръце не принадлежаха на този, когото очакваше, а на един доста симпатичен младеж, който изглеждаше почти на нейната възраст.

Имаше елфски черти, но наподобяваше и на човеците, които беше виждала. Той беше облечен като благородник, излязъл на лов — с високи кожени ботуши, риза и елек в тон със сините му панталони. Изглежда синьото беше повече от любим цвят. Синьото беше част от самия него — никой елф или човек нямаше толкова блестящи небесносини очи, макар и леко присвити в момента, нито пък дълга до раменете коса в същия цвят.

— Ти си дренаи — заяви уверено той. — Срещал съм други от твоя вид, но не и жена.

— Ти… ти си синият дракон…

Жрицата осъзна колко очевидно бе изказването й и дори се засрами, но не можа да измисли какво друго да каже. Съзнанието и тялото й все още бяха толкова силно изтощени от последното й усилие, че тя се опасяваше да не падне, ако не се държи за него.