Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Не се помръдвах. Продължих да стоя на колене само на метър — метър и половина от идола и помазания му принос. Не съм забелязал някой да се движи, само по едно време няколко капалики зад нас драснаха клечки кибрит, за да запалят отново част от свещите. Направиха го за секунди. После вятърът утихна, звукът заглъхна, а джаграта Кали отново бе осветена отдолу.
Трупът се беше преобразил.
Плътта пак беше бяла като ларва, сега обаче Кали беше стъпила върху тяло, което видимо беше на мъж. Както и преди, беше голо, по челото му още имаше цветя, очите му бяха обрамчени със сажди, но там, където допреди миг имаше разложен израстък, сега висеше член. Обезобразеното лице не беше цяло — нещото още нямаше устни, клепачи и нос, — но определено беше човешко. После отверстията по него се запълниха от очи. Бялата плът беше разядена от отворени рани, но вече не се виждаха разцепени кости.
Стиснах клепачи и отправих безмълвна молитва — вече не помня към кое божество. Санджай ахна и аз вдигнах очи.
Трупът дишаше. През отворената уста свистеше въздух, доскоро мъртвата гръд се надигна веднъж, после втори път и задиша равномерно. Изведнъж тялото седна с плавно движение. Целуна бавно и благоговейно с уста без устни ходилото на Кали. После дръпна краката си изпод идола и се изправи несигурно. Лицето се обърна право към мен и там, където преди е бил носът, аз видях резки влажна плът. Нещото пристъпи напред.
Нямах сили да извърна очи, докато високото нещо вървеше сковано към мен. То направи трите крачки, които ни деляха, и се надвеси над мен, затулвайки цялата богиня без изпитото лице, което продължи да гледа през рамото му. Дишаше трудно, сякаш дробовете му и досега бяха пълни с вода. И наистина, докато нещото крачеше, долната му челюст увисна леко и от отворената му уста рукна вода, която потече по надигащите се гърди.
Едва когато то беше на педя-две от мен, успях да отскубна очи. Смрадта на река ме обгърна като мъгла. Възкръсналото нещо доближи бавно бяла длан и ме докосна по челото. Дори след като я дръпна и тръгна бавно към следващия посветен в братството, продължих да усещам над очите си отпечатъка на ръката му, който прогаряше като леден огън пламналата ми кожа.
Капаликите запяха последната си молитва. Устните ми се раздвижиха сами и се включиха в хора:
Песента заглъхна. При първия брамин дойдоха още двама, за да му помогнат да отведе новопробудените в здрача в дъното на храма. Останалите капалики се изнизаха в друга посока. Огледах вътрешния кръг и забелязах, че дебелият мъж вече не е с нас. Ние, останалите шестима, продължихме да стоим в сумрака и да се гледаме. Мина може би една минута, после първосвещеникът се върна. Беше облечен по същия начин, изглеждаше по същия начин, но въпреки това беше различен. Ходеше по-спокойно, стойката му бе по-нехайна. Заприлича ми на актьор, който след успешно представление се е слял със зрителите, смъкнал е едното превъплъщение, за да се вживее в друго.
Той се усмихна, приближи се щастлив и се ръкува с всеки от нас с думите:
— Namaste. Сега вече си капалика. Чакай любимата богиня да те призове отново.
Когато ми го каза, допирът на ръката му върху моята бе по-нереален, отколкото отпечатъка върху челото ми, който още усещах.
Един мъж в черно ни отведе в преддверието, където се облякохме в мълчание. Другите четирима се сбогуваха и си тръгнаха заедно — бъбреха като малки ученици, пуснати след наказание. Ние със Санджай продължихме да стоим сами при вратата.
— Вече сме капалики — прошепна той.
Озари ме с лъчезарна усмивка и протегна ръка. Погледнах го, погледнах и отворената длан и се изплюх върху пода. После обърнах гръб на Санджай и без да казвам и дума, излязох от храма.
Оттогава не съм го виждал. Месеци наред обикалям града, спя на тайни места, не се доверявам на никого. През цялото време очаквам „любимата богиня да ме призове“ и се страхувам от този миг. Но не идва никой. В началото изпитвах облекчение. После се изплаших още повече, отколкото в началото. Сега вече ми е все едно. Наскоро се върнах съвсем открито в университета, започнах да минавам по познати улици и да ходя по места, които съм посещавал навремето. Като това тук.
Хората сякаш долавят, че съм се променил. Видят ли ме, познатите ме избягват. Минувачите по улицата ми правят път да мина. Може би сега вече съм недосегаем. Може би въпреки паническото ми бягство съм капалика. Не знам. Не съм се връщал в храма или в Калигхат. Може би съм белязан не като капалика, а като жертва на братството. Чакам да науча отговора.