Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Задръжте рестото — казах аз.
— О, благодаря, благодаря, много сте щедър, уважаеми господине — изтананика Амрита, както вървеше заднишком и се кланяше раболепно.
Виктория пъхна в устата си три пръста и ни загледа подозрително.
— Мислех, че днес ще ходиш да си търсиш сари — казах аз. Амрита дръпна тежките завеси и аз се взрях в ослепителната сива светлина. — Господи — възкликнах, — това наистина ли е слънце? В Калкута?
— Ние с Камахия вече напазарувахме. Чудесен магазин. Но със съвсем разумни цени.
— Намери ли нещо?
— О, да. Ще доставят плата по-късно. И двете купихме едва ли не цели топове. Сигурно съм изхарчила целия ти аванс.
— Ужас!
Сведох очи и направих кисела физиономия.
— Какво има, Боби? Кафето да не е студено?
— Не, хубаво е. Всъщност много хубаво. Току-що си дадох сметка, че съм пропуснал възможността да видя още веднъж Камахия. Ужас.
— Все ще го преживееш някак — каза Амрита и сложи Виктория на леглото, за да й смени памперса.
Кафето наистина беше хубаво, в малката метална каничка имаше още. Махнах салфетката от подноса и видях две яйца, намазана с масло препечена филия и… о, чудо на чудесата… три резена истински бекон.
— Невероятно — възкликнах аз. — Благодаря ти, моето момиче.
— О, за нищо — отвърна Амрита. — Кухнята, разбира се, беше затворила преди доста часове, но им казах, че е за прочутия поет от стая шестстотин и дванайсет. За поета, който е будувал почти цяла нощ и си е разказвал с момчетата разни небивалици за казармата, а после се е прибрал и се е смял толкова силно, че е събудил жена си и бебето.
— Извинявай.
— За какво толкова си говорихте нощес? Бълнуваше, наложи се да те ръгам.
— Извинявай, извинявай, извинявай.
Тя смени памперса на Виктория, отиде да хвърли стария и след като се върна, приседна в края на леглото.
— Наистина, Боби, какво толкова ти разкри Тайнственият непознат на Кришна? Има ли изобщо такъв човек?
Поднесох й препечената филия — да си хапне малко. Тя поклати глава, след това обаче я взе от ръката ми и отхапа.
— Наистина ли искаш да чуеш разказа?
Амрита кимна. Аз отпих от кафето, реших да не се впускам в подробности и заговорих с нехаен, леко подигравателен глас. От време на време прекъсвах, за да изкажа с няколко думи или с клатене на глава мнението си за някои части от разказа, и накрая успях да вместя в по-малко от десет минути тричасовия монолог на Муктанандаджи.
— Господи — възкликна Амрита, след като млъкнах.
Изглеждаше объркана, дори разтревожена.
— При всички положения беше ужасно да приключа така първия си ден в красивия център на Калкута — казах аз.
— Изплаши ли се, Боби?
— Господи, не. Защо да се плаша, моето момиче? Единственото, което ме притесняваше, бе дали ще успея да се прибера в хотела, без да се разделям с портфейла си.
— Да, но…
Амрита не се доизказа, отиде при Виктория, върна в ръката й биберона, който беше паднал, и пак дойде да седне на леглото.
— Ако не друго, Робърт, цяла вечер си седял с един луд… Жалко… Жалко, че не дойдох да ти превеждам.
— И аз съжалявам — признах си чистосърдечно. — Мен, ако питаш, Муктанандаджи е повтарял през цялото време Обръщението от Гетисбърг на бенгалски, а Кришна си е измислил цялата история с призраците.
— Значи според теб момчето не е казало истината.
— Истината ли? — повторих аз. Свъсих й се. — В какъв смисъл? За трупове, върнати отново към живот? За мъртви поети, възкресени от речната тиня? Скъпа, М. Дас е изчезнал безследно преди цели осем години. Трупът му би трябвало отдавна да се е разпаднал, нали?
— Не, друго имах предвид — рече Амрита.
Усмихна се, но някак уморено. Осъзнах, че изобщо не е трябвало да я водя тук. Бях се притеснявал, че ще имам нужда от преводач, от човек, който да ми помага да се ориентирам в тази култура. „Дрън-дрън, та пляс.“
— Може би момчето просто си е втълпило, че казва истината — уточни Амрита. — Не е изключено наистина да се е опитало да влезе в братството на капаликите, или както там се казват. Възможно е и да е видяло нещо, което не е разбрало.
— Да, възможно е — съгласих се аз. — Не знам. Хлапето не беше на себе си — зачервени очи, изпъпчено лице, нервни движения. Нищо чудно да е било и дрогирано. Останах с впечатлението, че Кришна добавя и променя много неща. Чувствах се като герой от онези комедии, в които чужденецът сумти, а след това преводачът дърдори цели десет минути. Нали се сещаш? Все пак няма да се учудя, ако момчето се е опитало да влезе в тайното братство, а те са му разиграли тези страхотии, за да му направят по-силно впечатление. Но според мен всичко това е измислено от Кришна.