Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
После усмихнатият дребен мъж срещу мен, който сякаш се извиняваше, ме хвана за наранената ръка и я обърна с дланта надолу. Капаликите отзад в мрака заповтаряха в съвършено съзвучие най-свещената от гаиатри мантрите, а черните капки западаха бавно и тежко по бялата повърхност на удавника в нозете ми.
Мантрата свърши, моят банкер брамин извади чевръсто изпод мантията си парче бял плат и ми превърза ръката. Замолих се на богинята всичко да приключи по-скоро. Изведнъж се почувствах някак си кух, пригади ми се. Ръцете ми се разтрепериха и аз се притесних, че ще изгубя съзнание. Дебелият мъж през трима души от мен наистина припадна, свлече се напред върху студените гърди на трупа на беззъба старица, който беше донесъл. Без да му обръща внимание, неговият свещеник се върна при другите в тъмнината.
„Много те моля, богиньо, нека всичко свърши“, заповтарях аз.
Но то не свърши. Поне в онзи миг.
Първият брамин вдигна чело от крака на джаграта и се обърна към нас. Мина бавно покрай полукръга, в който се бяхме наредили, и огледа телата, които бяхме донесли като приноси. Пред мен се позастоя по-дълго. Не намирах сили да вдигна очи и да го погледна. Бях убеден, че ще сметнат трупа на удавника за недостоен. Дори сега от него се носеше смрадта на речна тиня и тлен, наподобяваща лош дъх, който се е вдигнал от зейналата му паст. Но след миг свещеникът продължи нататък. Огледа и приноса на Санджай и пак закрачи покрай редицата.
Престраших се да погледна крадешком встрани и видях как браминът изритва с бос крак туловището на дебелия мъж от студената му възглавница. Натам забърза друг капалика, който веднага намести детския череп върху хлътналия стомах на трупа. Дебелият мъж продължи да лежи в безсъзнание до студената вещица — двама неправдоподобни любовници, изтръгнати от своята прегръдка. Малцина сред нас се съмнявахме чия ще бъде следващата глава, която черната богиня ще вдигне за косата.
Тъкмо се бях овладял и вече не треперех, когато свещеникът се върна и застана пред мен. Този път щракна с пръсти и при него дойдоха трима капалики. Долових, че на Санджай му се иска ужасно да се дръпне и да се отдалечи от мен. Самият аз не чувствах нищо. В мен се плисна невероятна студенина, която охлади туптящата ми ръка, угаси страховете ми и изпразни съзнанието ми. Когато капаликите се наведоха към мен, ми идеше да се изсмея. Предпочетох да не го правя.
Те вдигнаха нежно, едва ли не с любов пихтиестия труп и го отнесоха при плочата в подножието на идола. После ми махнаха да отида при тях.
Следващите няколко минути са се слели като откъслечни сънища в паметта ми. Помня, че коленичих заедно с капаликите пред безформеното мъртво нещо. Струва ми се, че казахме Пуруша Шукта от десетата мандала в Ригведа. От мрака при нас дойдоха още мъже с кофи вода, за да измият разложената плът на моя принос. Спомням си, че ми се стори доста смешно да къпеш някого, който е прекарал толкова време в свещената река. Не се засмях.
Първосвещеникът донесе стръка трева, по който и досега имаше спечена кръв и който преди ден бе предрешил съдбата на онзи младеж. Свещеникът го топна в съд с черни сажди и нарисува полумесеци над отверстията в трупа, откъдето навремето очите са гледали света. Бях виждал свещени изображения, изрисувани по този начин, и отново едвам се преборих с желанието да прихна при мисълта, че така са отбелязани веждите. В церемониите на село с този обред давахме зрение на глинените фигури.
Приближиха се и други мъже, които сложиха върху челото трева и цветя. Докато повтаряхме сто и осем пъти основната мула-мантра, високият ужасен идол на Кали ни наблюдаваше от високото. Свещеникът отново излезе напред, този път за да докосне всеки от крайниците и да долепи палец до отеклата бяла плът там, където някога е било сърцето. После изрекохме в хор разновидност на ведическата мантра, която завършва с „Ом, да ти даде Вишну органи, Тващар да извае формата, Праджапати да даде семето, а Кали да го поеме“.
Гласовете изпълниха отново мрака и се извисиха, запяха най-свещената веда — гайатри мантра. Точно тогава екна силен звук и в храма се изви мощен вятър. За миг бях сигурен, че реката е придошла и ще ни отнесе всички.
Вятърът всъщност беше студен и затътна из храма, вдигна косата ни, нагъна белия плат на дхоти и угаси почти всички свещи, подредени на права линия пред нас. Доколкото си спомням, в храма не се спусна пълен мрак. Някои от свещите продължиха да горят, а пламъците им заиграха от зловещия повей. Но дори и да е имало светлина, пък била тя и слаба, не мога да обясня онова, което се случи после.