Приказка за Стоедин

— Този е, синко. Бре, па доста време никой не беше минавал откъм айдуците насам… Викам си — свършиха се мъжете, юнак Дако. На времето на китки на китки тръгваха за тая ми ти жива вода, а сега… Тц-тц… — и като обхванал едно дърво, изскубнал го, окършил клонака и го нарамил. — Ха де, заповядай, близко съм.

— Прощавай, бързам, юнак Дако.

— А, зер така ще ме подминеш?… Не се бой, Гуджо няма да избяга.

И го повел през гората. Скоро стигнали землянка. Край нея имало започнат коптор за дървени въглища. Дако хвърлил дървото и въвел Стоедин в землянката си. До огнището стинел качамак, а в пепелта — заровено гърне с чорба.

— Как те казват, момченце-юначе? — огледал го Дако, огледал краката му и се приближил към стената. На дървена кука висели стари нестригани цървули.

— Стоедин.

— Хубаво — замислил се Дако. — Виждаш ли ги? — усмихнал се и кимнал към цървулите. — Навремето едва ги отървах от айдуците. Харно, викам, бре — залог, залог — има, не е като да няма. И ми измъкнаха от пазвата татовия кавал. Де, викат, недей трепери толкова, скръндзо! А аз треперех — дано се не вгледат у опинците, тях да ми вземат. За късмет, външно — и ратай няма да ги хареса. И пуснаха ме, нали — пратиха ме… Как да е, стигнах я тая ми ти Гуджова ограда…

Нарязал качамака с конец и го наредил в дървена пахара. Сипал чорба в единствената си паница и извадил единствената лъжица.

— Знаеш ли как се е оградил? Отвсякъде дувар — кале! Ни врата, ни дупка. Нито иска да излиза, ни пък някой да му влиза — и го подканил. — Заповядай, да ти е сладко. Ще прощаваш, ама аз съм — една уста, една лъжица. Откак овдовях — така я карам. Децата си хванаха хляба, па кой накъде види…

— Благодаря… Ама, зер и ти не можа да я прескочиш тая Гуджова ограда?

— А, за прескачане — прескочих я — засмял се Дако. — Уж му прескочих в двора, а не видях как се пак навънка намерих. Като ми се измержеля, та изрева нещоооо, ама ти казвам — зло, огромно, та от страшно по-страшно!… Аха. Нозе се справиха, ама сърце не можа — и пак го подканил. — Де, яж — и замислено помълчал. — Верно, доста пъти се канех да повторя. Ха днес, ха утре… па животът се завъртя. Нали не бях навикнал да седя празен — хванах се с въглищарството. В града се много търсят дървените въглища. Е, ожених се, челяд се найде, отчувах я… И — така. Полека-лека разбрах — не била за мене тая работа… живата вода, де…

И внимателно разглеждал Стоедин. Не вярвал, че ще надвие Гуджо, но не щял да му го каже, за да не го обиди.

— Прощавай, ще те питам нещо. Какъв ти е тебе юнаклъкът?

— Па и аз не знам, бай Дако — усмихнал се Стоедин. — Орисан съм да живея сто и една годин, па у тях да разбера кое мога и кое не мога.

— Е, дай Боже всекиму, ама… Гуджо се с години не надвива, а със сила бре, момченце. Знаеш ли що юнак, що нещо се извървя оттука — а ни един се не върна. Е, вярно, които не прерипнаха — оцеляха. Един се хвана с едно, друг с друго… А? Как я правиш тая сметка?

— Мисля, като го видя — тогава да му търся как да го надвивам, бай Дако. Сега, предварителната — сто сметки за пара.