Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Аз съм виновен, че те хванаха — каза и той. Не биваше да тръгвам да търся Непослушко.
— А аз пък не биваше да забавям пътуването ни. Но не можех да преодолея страха си, Тиха вода. Съжалявам.
Той протегна ръка и я погали нежно по бузата.
Тя го притегли по-близо до себе си, вдишвайки дълбоко, за да долови миризмата му.
— Постъпих глупаво. Боях се не от това, от което трябваше.
— Ти си смела. По-смела от всички, които познавам.
Усмивката му я стопли и тя си спомни за празнотата, отворила се в душата и, когато си помисли, че Строшените камъни може да го убият, Сега лежеше до него, ръката му я бе прегърнала и тя се чувстваше в безопасност, макар и само за момента. Колко ли време им оставаше? Колко време имаха, преди този побеснял свят отново да понечи да ги захапе с ужасните си зъби, от които капе пяна? Тя се взря с копнеж в Тиха вода.
В дълбините на душата и отново проблесна образът на Трите бика.
„Ще позволиш ли на този образ да продължава да трови живота ти? Или ще му се противопоставиш — ще докажеш, че можеш да победиш дори и него, и онова, което ти стори?“ — запита се тя. Леден страх смрази вътрешностите и, когато си припомни как Храбър мъж бе притиснал мускулестото си тяло до нейното.
Бяла пепел прехапа устна и се сгуши още по-близо до Тиха вода. Сърцето и заби учестено. Седна и изхлузи ризата си, спирайки за момент да се полюбува на шевовете, с които бе закърпила разрязаната кожа.
— Какво правиш? Ще замръзнеш! — обади се той.
Тя му се усмихна. Сърцето и преливаше от радостна възбуда. Изправи се и изхлузи кожените си гащи с бързи движения заради студения въздух.
— Стани — каза му младата жена.
— Да не си си изгубила ума…
— Стани. Бързо. Преди да съм изгубила смелост.
Той я изгледа озадачено и се надигна, оставяйки я да се съблече. Непослушко ги гледаше с любопитни очи, тупайки с опашка по земята.
Бяла пепел накара тиха вода да легне и загърна и двамата със завивката.
— Ще ти бъде по-топло ако… Какво правиш?
— Ще се любя с теб. — Тя видя, че той най-сетне е проумял намеренията и.
— Сигурна ли си, че искаш? Ами ако… ако…
Почувства, че той отговаря на докосването и.
— Сигурна съм, Тиха вода. Веднъж вече едва не те изгубих. Разбирам за какво се тревожиш. Ще погреба спомените за Трите бика. Ще ги заменя с нещо прекрасно.
Той затвори очи.
— Ами ако не мога?
Тя легна по гръб и го притегли върху себе си.
— Тогава ще опитаме отново. Хората го правят непрекъснато. Едва ли е чак толкова трудно.
Дъждът продължаваше да се лее, образувайки сребриста завеса пред входа на заслона. По равномерното дишане на Тиха вода тя разбра, че е заспал. Изпълни я удовлетворение. Защо не можеха да останат така завинаги — да се обичат, да споделят душите си? Наистина ли трябваше отново да се борят със света? Трябваше ли да се изправят срещу ужасната буря, която бушуваше около тях? Буря, създадена от Силата и народите — по-заплашителна от всякаква природна стихия.
Следите от присъствието на Върховното цяло все още витаеха в душата и. Можеше да затвори очи и да почувства отново сивата мъгла и очакващата я отвъд нея златиста цялост.
Изведнъж дебнещото присъствие на Вълчия Талисман отново я дръпна.
Сноп слънчеви лъчи проби лъскавата дъждовна завеса и в небето оживяха ярките цветове на дъгата.
Тя прокара пръсти по гърба на Тиха вода и той се размърда. Силният и копнеж по него се бореше с желанието и да се слее с Върховното цяло. Той се размърда и въздъхна щастливо.
— Събуди се — прошепна в ухото му.
— Какво? Какво има?
— Нищо — подразни го тя и го гризна по ухото. — Желая те отново. Нищо повече.
Само да можеше да си представи, че има на разположение цяла вечност.
Заслоните бяха направени от пръти и покрити с преплетени пелинови храсти; те се сливаха с гъстите зелени корони на тополите, растящи покрай Духовната река, която течеше през обширна равнина. Зад Сборището се простираха вълнисти синьо-бели хълмове, които се сливаха с площите, обрасли с пелинови храсти. От многобройните огньове се издигаха сини спираловидни струйки дим, които се разтваряха в необятното небе. Подножията на планините на запад бяха покрити с плоски сиви плочи, които постепенно отстъпваха място на прохладните гористи хълмове, които на свой ред бяха заменени от покрития със снежни петна гранит по високите върхове, стърчащи надменно на фона на небето.
Ларкспър въздъхна, спускайки се по билото на последния хребет. Тя водеше клана, както беше обичаят, а Борова шишарка, Семенце от флокс и Хубава жена вървяха след нея. Зад тях идваха останалите семейства.