Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Бяла пепел въздъхна облекчено — Талисманът бе отпуснал хватката, с която стягаше душата и. Младият мъж се отдръпна и потри ръце, сякаш все още чувстваше присъствието на Свещената реликва върху тях.
Тя впери поглед в сипещата се градушка. В заслона бе станало по-студено.
— Да не би светът да е полудял, Тиха вода? Навсякъде ли е такъв — да ръмжи и да се зъби като скунк, заразен с онази болест, от която му излиза пяна по муцуната? Дали няма да ухапе и нас и да ни направи същите?
Той се присламчи по-близо до огъня.
— Не знам. Вече не знам какво да мисля. Веднъж ти казах, че светът е пълен със загадки. Сега обаче се страхувам от отговорите.
— Не можа да спиш добре миналата нощ.
Той поклати глава:
— Доста време си мислех за тази огърлица. Когато най-накрая заспах, ме споходи още едно от онези видения. Бях антилопа — носех се свободно из полята и душата ми Пееше. Тогава се появиха някакви мъже и ме хванаха в капан. Завързаха ме с въже и ме отведоха далеч на изток през вълнисти равнини и през безбройни долини, докато стигнахме до голяма река. Натовариха мен и много други животни на нещо дървено, което плаваше по водата. Плавахме дни наред през гористи земи, където из въздуха се носеше миризма на кал и гнилоч. Храната, която ни даваха, беше лоша. Душата ми залиня. Накрая доплавахме до един голям лагер с дървени стени и гигантски дървени жилища, по-високи от дърветата. Там ме свалиха от плаващото нещо и ме поведоха по улиците, които бяха пълни с хора. — Той помълча, загледан в нищото. — Толкова много хора.
— И после?
— Сложиха ме в тясно оградено място, откъдето не можех да избягам. Постоянно идваха да ме гледат хора и душата ми повяхна. Най-накрая дробовете ми се пропиха изцяло с влажния въздух на това ужасно място и аз умрях. Вече никога нямаше да тичам свободен като вятъра.
Бяла пепел стисна очи, опитвайки се да прогони образа от съзнанието си. Антилопите бяха създадени да препускат из прериите. Тя притисна колене до гърдите си.
— И Храбър мъж би направил така, че този Сън да се сбъдне?
Тиха вода я погледна.
— Вълчият Талисман ми казва, че ще стане точно това, ако не създадем ново бъдеще. След нас ще се появят и други Съногадатели, които ще поддържат равновесието на Спиралата, но най-напред ние трябва да я насочим по правилния път.
Тя посегна да дръпне още няколко съчки за огъня и трепна от болка — беше се убола на кактусов бодил.
— Проклети плъхове — винаги тъпчат кактуси в гнездата си!
— Койотите също не обичат кактусите — отбеляза той и леко потрепери. — Това е причината плъховете да ги слагат в гнездата си.
Нова гръмотевица отекна над земята. Бяла пепел каза:
— Май няма изгледи да спре скоро.
От градушката земята бе побеляла.
— Едва ли Строшените камъни ще тръгнат да ни преследват в такова време.
— Все ми е едно вече. Уморена съм, Тиха вода. През цялото време бягаме, тревожим се и отново бягаме.
Тя хвърли още съчки в огъня, за да направи повече жарава. Строшените камъни нямаше да могат да видят дима от огъня в такова време. Бяла пепел се сгуши до младия мъж, а Непослушко дойде и легна на кълбо до нея, слагайки муцунка на извивката на талията и. Тя го потупа и чу доволно кучешко изсумтяване в отговор на усилията си.
Гръмотевиците се отдалечаваха; градушката намаля, но дъждът веднага заплющя на нейно място. Процеждащите се по скалите капки тупаха равномерно по земята.
— Тиха вода?
— Ммм?
— Защо тръгна след мен, когато ме плениха?
Той сви неловко рамо:
— Трябваше да го направя.
Тя се сгуши по-близо до него.
— Тиха вода, аз… Каквото и да се случи, винаги ще те обичам. С цялото си сърце.
Той се извърна, взирайки се в очите и.
— Бяла пепел, душата ми Пее, когато си до мен.
В небето блесна ослепително бяла мълния, последвана незабавно от оглушителен гръм, който сякаш разцепи света.
— Доста наблизо падна — прошепна тя. — Може би Силата е насочила мълнията и тя е поразила Храбър мъж.
— Да се надяваме. — Той примигна замислено. — Знаеш ли, още не мога да си го обясня. Ударих го доста силно по коляното, но не и по главата. Вторият удар просто се плъзна.
— Ударил си го на същото място, където воинът от Черните острия стовари бойната си тояга. Има ужасен белег на главата си. Косата му го прикрива. Той разправя, че ударът го е убил и го е пратил в Лагера на мъртвите. Според думите му той успял да избяга оттам и да се съживи отново.
— Жалко, че не можах да го пратя там завинаги. Радвам се, че те открих навреме. Какво ти говореше?
Тя пое дъх и изръмжа:
— Смяташе, че като ме обладае, Силата ми ще се прелее в него и той ще стане още по-Могъщ. — Тя потрепери с отвращение, припомняйки си как бе лежала завързана и гола пред него. — Но ти дойде точно навреме.