Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Ти не мислиш много за другите.
Той я изгледа остро.
— Така ли смяташ?
— Да. Но в това няма нищо осъдително… поне за известно време. Споменът за онова, което си изгубил, е все още пресен в паметта ти. Трябва ти време, за да излекуваш раните в душата си.
Той отвърна недоволно:
— Май знаеш много неща за мен.
— Така е — отвърна му спокойно. — От доста време те наблюдавам и размишлявам.
— Нямаш ли си по-добро занимание?
Тя повдигна коляно и подпря брадичката си на него.
— Мисля, че един мъж — воин от клана Бяла глина на твоята възраст — който е успял да убеди Черните острия да дойдат толкова далеч на юг, си заслужава да бъде разучен внимателно. Искам да разбера кой си всъщност и какво значение ще има за моето племе това, че го доведе тук. Вслушах се внимателно в думите ти. Кланът ни е притиснат до стената и ти му предлагаш изход от това положение.
Той отново обърна поглед на север.
— Нищо няма да спре клановете. Слънчевите хора се преселват като изгладнели койоти. По-добре е да бъдеш водач, отколкото да се зъбиш сред глутницата. Кланът Бяла глина се опита да се озъби на глутницата. — Той посочи. — И ето го сега. Иди там долу, ако искаш. Костите ще ти разкажат историята си.
— Но не по начина, по който разговарят с теб.
Младият мъж кимна.
— Казваш, че не мисля много за другите, но грешиш. Мисля за тях през цялото време. Мисля за онези, чиито кости лежат там долу. Мисля за семейството си от клана Бяла глина. То също е мъртво — като твоето. Ти имаш дядо. Аз пък чичо — да, той все още ми е чичо. Това, че сега съм черно острие, не променя връзката между нас. Двамата сме свързани с нещо по-силно от роднинската връзка.
Тя го гледаше с големите си черни очи, а той продължи:
— След това видях Кухите флейти, видях блуждаещия поглед в очите им — колко добре го познавах! Виждал съм го прекалено често.
Трепетликата се взря замислено към заслонената от хребета котловина. Светлината на звездите танцуваше из нея.
— Сега те разбирам по-добре. Ти си имал цел още когато дойде при нас. Рисковете, които пое, ме накараха да се замисля. Силата на речите ти пред съвета ме караха да се замисля. Дали наистина бе загрижен за съдбата на Черните острия? Или бе готов да се самоунищожиш, за да ни въвлечеш в капан? — Черните и очи изгаряха неговите. — Може би бе готов на всичко, за да си отмъстиш за нападението, което Черните острия извършиха над лагера на клана Бяла глина преди години. Може би обвиняваше нас за всичко. Хората често имат странни причини за нещата, които вършат.
— Всичко се промени. Не зная кога точно стана това. Може би в деня, в който Черните острия нападнаха клана Бяла глина край реката на Дебелия бобър. Може би когато се сбогувах с Бяла пепел. Може би клановете са причината или Гръмовната птица, или пък Слънцето. Но целият свят се преобърна. Онзи зелен огън в небето бе знамение. Нещата вече никога няма да са както преди.
— Така е. Ти каза, че когато прехвърлим тези планини, ще трябва да възприемем нов начин на живот. Какво значение ще има това за клана? Какво ще стане с нас? В какво ще се превърнем?
— В онова, което сами си направим. — Той затвори очи и се вгледа в душата си, търсейки Бяла пепел. Паметта за нея го бе накарала да говори така пламенно пред съвета. Можеше ли да признае това пред себе си? А сега? Търсеше присъствието и в душата си, но не го откри.
Трепетликата кимна към мъртвия лагер в подножието на хребета.
— Чувам гласовете на твоите духове, Бягащ като вятъра. — Тя се изправи и застана пред него. — И мисля, че си отговорих на много от въпросите, които си задавах за теб. Ще те последвам. Мисля, че от теб ще излезе велик водач.
Той махна с ръка:
— Не искам да ставам велик водач, а само да избегна грешките, допуснати в миналото.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Точно затова ще станеш велик водач.
Той я погледна изпитателно, после каза:
— Няма да е лесно. Не зная какво ни очаква отвъд Страничните планини. Земните кланове може да се окажат по-Могъщи, отколкото очакваме.
— Много измежду нас вече започват да се тревожат за това — и за теб. — Тя погледна към смълчаната долина. — Няколко човека вече идваха да искат мнението ми за теб. Сега вече зная какво да им кажа.
— Затова ли ме наблюдаваше толкова време?
— Отчасти. Имах си и други причини. Воините, които си търсят жена, не бяха вече толкова настойчиви, когато ги накарах да мислят, че очите ми са само в теб. Все още не съм намерила подходящия мъж. Съпругът ми… Обичах го до болка.
— Не произнасяш името му.
— Няма и да го направя. Изговаря го само душата ми.