Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Можем и да ловим риба в реките, да правим мрежи и да ги хвърляме в дълбокото. На юг рибите сигурно стават по-големи.
— Там ще можем да отглеждаме децата си, без да се страхуваме, че някой боен отряд ще ги избие. Би ли искал това? Би ли искал да видиш как децата ти растат и се смеят под топлите слънчеви лъчи?
Той кимна и някаква сладка болка прониза сърцето му.
— Син… и дъщеря, които ще можем да учим на много неща. Можем да им покажем как паякът изплита паяжината си и как постъпват птиците, когато си правят гнездо.
Тя преглътна с усилие и стисна ръката му.
— Можем да бъдем заедно. Можем да лежим в постелята нощем, да се прегръщаме и да се любим. Можем да го направим, Тиха вода. Можем винаги да бъдем заедно, ако просто продължим напред.
— Бихме били толкова щастливи. Преживяхме много, преминахме през големи изпитания и неволи. Там, отвъд южния хоризонт, ни очаква ново бъдеще — нещо, на което можем да се надяваме, за което си струва да живееш.
Ръцете им се преплетоха.
— Внучета. Помисли само. След като децата ни се оженят, ще имаме много време един за друг. Децата ще шетат, а ние двамата ще се припичаме на слънце и ще си разказваме истории. Ще можем да се гледаме в очите и да се смеем, докато светът беснее там някъде отвъд.
— Да, бихме могли — прошепна той.
Затвори очи, за да си представи по-добре бъдещето. Слънцето милва с топлите си лъчи измазаната с пръст колиба. През отдушника се вие синкав дим. Полицата за сушене се огъва под тежестта на сладките треви и ямпата. Виждаше как Бяла пепел му се усмихва широко, присвила очи от яркото слънце. Тя разтваря гъвкавите си загорели ръце и го прегръща силно. Зад тях радостните писъци на дечицата цепят прохладния въздух. Той се вгледа топло в изпълнените и с любов очи и видението затрептя, разпокъса се, докато накрая останаха само замъглените му от сълзи очи.
— Толкова ли много искаме? — запита се Бяла пепел.
Когато я погледна, той видя, че и тя е затворила очи и преживява мечтите си. Душата му започна да се размеква.
— Бихме могли да оставим Вълчия Талисман на Пеещите камъни. Той ще се грижи за него.
— Да, бихме могли. — Тя изговори думите беззвучно.
Но други видения изместваха щастливите мечти на Тиха вода: последното сбогуване на Лява ръка; купчината трупове край последния лагер на Вълчето племе — телата, издаващи ужасяващи звуци в мрака. Тези спомени щяха да преследват него и Бяла пепел вечно — съзнанието за това, което са оставили зад гърба си.
Вързопът на рамото му натежа, сякаш Вълчият Талисман бе станал по-тежък. Видения за бъдещето — онова, което би създал Храбър мъж — изпълниха съзнанието му: вонящите мини, изсечените гори, ерозиралите планини. Хората, полагащи непосилен труд като мравки. Мечтата на Храбър мъж.
Тиха вода се хвана за стомаха.
Те стояха мълчаливо и гледаха на юг. Желанието да намери покой ставаше все по-силно и изгаряше душата му.
Тя пусна ръката му и скри лице в шепите си, а раменете и се прегърбиха.
Той обви с ръка кръста и и я притегли към себе си.
— Толкова красива мечта, Тиха вода. Толкова… красива.
— Да, зная.
Той хвърли последен поглед на юг и душата му проплака за онова, което никога нямаше да се сбъдне.
— Може би ще успеем да създадем тази мечта за някой друг. — И той пое по пътеката към заслона на Пеещите камъни… и към неизвестността, която ги очакваше там.
Бягащ като вятъра вървеше начело на колоната, която най-сетне прехвърляше последното било на прохода през Страничните планини. Той спря и отправи поглед към долината, разпростряла се пред тях на юг. Трепетликата се приближи и застана до него. Тя вдигна ръка и засенчи очи от яркото лятно слънце.
Пред тях лежеше Ветровитата долина, осеяна със сиво-кафяви хълмове, оградени от планини на запад и от един сивкавобял хребет далече на юг. На източния хоризонт се издигаха още планински върхове, чиито черни гърбици се открояваха на фона на небето.
Дългата колона на клана Черно острие постепенно излезе на билото и спря; всички се загледаха в открилия се пред очите им пейзаж. От двете страни на прохода стърчаха назъбени върхове от напукан, убито червеникав гранит. Снегът все още не се бе стопил из сенчестите хлътнатини между скалите.
Гореща мазнина застана до Бягащ като вятъра, задъхан от дългото изкачване. След него се появи Пелинов дух. Един мъж и Черна луна също се присъединиха към тях.