Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Той сключи ръце и ги подпря на коленете си.
— Чувал съм Търговците да разправят, че при някои племена се счита за нещо ужасно да споменеш името на мъртвец. Смятат, че това ще донесе нещастие, че призракът му ще се върне да ги преследва. Или понякога запазват името и го дават на новородено, което е доказало, че душата му е здраво свързана с тялото. Казват, че душата на мъртвия се е преродила за нов живот.
— Дълбоко в сърцето си вярваш ли, че ще видиш отново Бяла пепел?
Той пое дълбоко дъх.
— Следобед, когато вдигахме лагера, ми хрумна, че ако се изкача тук горе и застана на същото място, където бяхме онази нощ, може би ще разбера. Преди да дойдеш ти, аз бях с нея. Преживявах отново онази последна нощ. — Той вдигна поглед към луната. — Но сега единственото нещо, което чувствам, е празнота.
Младата жена вдигна глава към блещукащите в небето звезди:
— Ако знаех, нямаше да те прекъсвам. Прости ми.
Той сви рамене и се изправи, хвърляйки последен поглед към заслонената долина.
— Няма нищо. За мен поне духовете вече ще почиват по-спокойно. Може би тази нощ бележи някакъв край, а утре ще се роди нещо ново.
Тиха вода седеше замислен върху завивката им, взел Вълчия Талисман в ръка. Бяха спрели да лагеруват под една скала, където едва се побираха те и малкият им огън. Пороен дъжд се изливаше от навъсените небеса и плющеше по скалите. Проблясваха мълнии, а гръмотевиците дълго отекваха над Ветровитата долина, простираща се на юг.
Бяла пепел го наблюдаваше със замислен поглед. Огънят изпращя и тя посегна към купчината клонки, от които някакъв плъх си бе направил гнездо, за да хвърли още една съчка върху него. Вълчият Талисман караше по гърба и да пролазват тръпки._ Чувстваше_ Силата, стаена в него. То я зовеше, притегляше я. Искаше и се да протегне ръка и да го докосне, но нещо дълбоко в душата и я караше да се въздържа. Усещането се засилваше, когато затваряше очи — пулсиращата Сила на Талисмана обгръщаше Сънищата и, запечатана завинаги в тях като следи върху спечена от слънцето кал.
„Защо ме зове така? Защо съм толкова неспокойна и нервна, когато Тиха вода изважда Талисмана? Каква е целта му? Защо Първият човек ме изпрати да го търся? Сега ми се иска да бяхме оставили Лява ръка да го вземе със себе си“ — мислеше си тя. Обаче виждаше как се прехласва Тиха вода по свещената реликва на Вълчето племе.
— В очите ти има тъга — каза му младата жена.
Той се поита да се усмихне, но усмивката застина на устните му.
— Мислех си за Лява ръка и за дълга, който имам към него. Колко странно! Вложих частица от душата си в направата на тази огърлица. — Той впери поглед в мрачната дъждовна завеса. — Огърлицата бе нещо скъпо за мен. Силата ни погажда номера. Мислех, че е някаква загадка. Нали разбираш, как може рибешки зъби да се превърнат в камък? И я пазех много, защото Лява ръка ми я даде в знак на приятелство — макар и да знаеше, че тогава не можех да му дам нищо в замяна.
— Лош стомах, не се измъчвай. Вината не е твоя. Вината…
— Не, не се чувствам виновен. — Той я погледна тъжно. — Силата направи всичко това, не аз. Не, друго не ми дава покой — огърлицата. Когато нещо е твърде скъпо за някого и той положи много труд, за да го направи, влага в него частица от душата си. — Изсумтя объркано и отново насочи вниманието си към Вълчия Талисман. — Почти съм готов да повярвам, че трябваше да се разделя с огърлицата, за да получа Вълчия Талисман и теб.
Тиха вода продължаваше да върти Талисмана в ръката си.
— Може и така да е. Ако само това е цената, която Силата е искала да заплатиш, можеш да се считаш за щастливец. — Тя вдигна поглед към сивите облаци. Те се кълбяха над скалния им заслон и дъждът се лееше от тях като из ведро, процеждайки се между клоните на боровете и хвойните. Малки зрънца градушка започнаха да чаткат по потъмнелите от вода скали. Потрепери и изпусна дъха си, който излетя на пара и се стопи в студения влажен въздух.
— Ще удържа обещанието, което дадох на Лява ръка — каза и Тиха вода. — Не зная как, но ще завърша акта на Размяна. Ще му върна услугата.
Силно ухаеше на дъжд и влажна пръст. От пръстите и все още се долавяше миризмата на нещастния заек, който бяха уловили. Те имаха късмет, че го хванаха. Той обаче бе извадил лош късмет — беше си счупил задния крак.
Трябваше да върши нещо, за да не полудее. Бяла пепел издърпа още една съчка от гнездото на плъха и попита:
— За какво си мислиш?
— Докато съм жив, няма да забравя изражението на Лява ръка, докато се отдалечаваше. Сърцето му се късаше, че трябва да напусне тези земи. — Тиха вода взе вързопа си и внимателно прибра Вълчия Талисман в него.