Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Така и не открих никаква следа от Бяла пепел. Той се загледа в покритата със сенки котловина, в която бяха пръснати костите на клана Бяла глина. Нейните кости не бяха сред тези зловещи, избелели от слънцето останки.
Не бе повел съзнателно Черните острия насам. Или беше? Ако Пелинов дух бе забелязал накъде вървят, не бе казал нищо. Бягащ като вятъра сведе поглед към чакълестата почва на върха на хребета, сякаш очакваше да види следите и запечатани в отдавна стопилия се сняг.
Пелинов дух каза, че е огледал всички тела. Ако беше сред тях, старият ловец щеше да я намери. Бягащ като вятъра продължаваше да седи, гледаше, спомняше си, а слънцето постепенно се плъзна към западния хоризонт и залезе зад Червените скалисти планини. Над земята се спусна мрак, придружен от воя на вълча глутница и надигналия се в отговор хор на койотите.
Хвърляйки поглед през рамо на север, Бягащ като вятъра видя трепкащите огньове в лагера на Черните острия. Утре той щеше да преведе клана покрай това място и да прехвърлят хребета там, където двамата с Храбър мъж бяха устроили засада на Бизоните.
Бягащ като вятъра пое топлия нощен въздух и се опита да успокои болката в душата си. Бе чакал да падне мракът. Сега можеше да си представя как Бяла пепел изкачва склона, а снегът хрущи под мокасините и. Точно на това място — споменът за онази нощ не бе избледнял в паметта му.
Луната изгря на хоризонта и той се изправи, както бе направил през онази нощ, и извървя същите стъпки. Точно на това място я бе прегърнал и бе слушал увещанията и да избяга с нея.
„Само ако знаех, че ще стане така. Щях да тръгна с теб, Бяла пепел.“ — Той наведе глава и потъна в спомените. Ръцете и се обвиха около него за последна прегръдка.
— Бягащ като вятъра?
Всяко мускулче на тялото му се напрегна. За един кратък миг светът закръжи лудо пред очите му и сърцето му заби възбудено. Възможно ли бе? Дали тя не бе…
— Бягащ като вятъра? — гласът бе по-висок от онзи, който помнеше, по-мелодичен.
Той преглътна мъчително и се обърна с разтуптяно сърце. Жената бе застанала зад него, окъпана от лунната светлина — по-ниска, с по-изящно телосложение.
Той се отпусна, олюлявайки се на камъка си.
— Трепетлика? Какво правиш тук?
Тя се приближи; чакълът хрущеше под мокасините и.
— Тръгнах да те търся. Дядо ми се тревожи за теб; каза, че видът ти е бил ужасен. Той ме изпрати.
Бягащ като вятъра кимна, раздразнен, но в същото време и благодарен.
Тя огледа околността. Смръщи замислено вежди и го изгледа изпитателно.
— Тук е било, нали?
Той преглътна мъчително, но гласът му си остана дрезгав:
— Точно тук.
Тя седна на един камък до него.
— Надявам се, че тя е все още жива и ще успееш да я намериш.
Той се усмихна уморено:
— Така ли?
— Знам какво е да загубиш някого, когото си обичал. — Вдигна ръка и отметна дългата коса над рамото си. Най-напред умря майка ми. След това баща ми. Двамата ми братя. И накрая съпругът ми — мъжът, когото обичах повече от живота си. — Отметна глава назад и впери поглед в звездите, чиято ярка светлина почти засенчваше луната. — Той е там някъде горе, надявам се.
— Надяваш се?
Тя кимна; лунната светлина се разля по сърцевидното и лице.
— Той се ожени за мен пет дни преди да тръгне на поход срещу Строшените камъни. — Докосна последователно пръстите на едната си ръка, сякаш преброяваше дните. — И вече не се върна. — В гласа и прозвуча тъжна нотка. — Дълго време не знаех какво точно му се случило, а само че е бил убит. Най-накрая Един мъж ми каза. Постъпил глупаво — не се подчинил на военния вожд и се хвърлил пръв срещу редиците на Строшените камъни. — Тя поклати глава. — Беше твърде млад. Може би е смятал, че е по-важно да си спечели име на храбрец. Ако смелостта му бе обърнала в бяг Строшените камъни, щеше да се върне като велик воин. Но станало другояче… — Тя се поколеба. — Един мъж и останалите видели как Строшените камъни го насичат. — Устните и потрепериха и тя впери поглед в звездите. — Затова и се надявам да е някъде там горе… и че душата му е стигнала мястото, от което Гръмовната птица може да го отведе в Лагера на мъртвите.
— Не знаех всичко това. — Бягащ като вятъра се размърда неловко.