Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Колко глупави могат да бъдат понякога двама души…
— Хайде… — подкани ме внимателно Барбара.
Щом е хайде, хайде да е… Килимът в коридора меко попиваше стъпките ни. Вървяхме един до друг, без да се докосваме. Телата ни бяха опасни мини, които можеха да експлоадират.
Лелята на рецепцията ме погледна учудено.
— Отивам си, отивам си… Чао, миличко! — успокоих я аз.
— Че си отиваш, го виждам, но как влезна?
— През стената. Аз съм полудух, получовек…
Да беше си посъбрала поне устата.
Тръгнах към спирката, но Барбара ме хвана за ръката и ме поведе към лунната сянка на насрещното дърво. Под него имаше пейка. Седнахме.
— Ще ми пишеш ли?
— Едва ли… — Нарочно направих пауза преди следващите си думи. — Не си ми оставила адреса си.
— Наистина. Ще се кача горе да ти го запиша. Изчакай ме под прозореца. — Начинът, по който каза последните думи, ме накара да потърся с поглед очите й. Но тя стана бързо и влезе в хотела.
Заобиколих отдалеч входа и застанах на десетина метра от прозореца. След малко на него се появи силуетът на Барбара. Към мен полетя белезникаво петно. Листът беше сгънат на ластовица.
Хванах я във въздуха, махнах с ръка и тръгнах към спирката.
Ами, това е! Понякога има и засечки.
Не се чуствах хич добре…
Под първия осветен стълб се спрях. Нямаше за къде да бързам. Последният автобус отдавна беше отпътувал към Студентския град. Извадих от джоба си лястовицата, за да прочета адреса.
Нямаше адрес. Само бележка: „Прав си — по-добре спомени, отколкото сънища. Държах се лошо. Моля те! Ела!“
— Помислих, че няма да прочетеш бележката… И тъкмо се ядосвах, че…
Нарочно стоях срещу нея, без да я докосна. Имах право да си върна… Какво? Глупав бях, просто глупав! Но поне бързо го осъзнах. Между дланта ми и връхчетата на гърдите й премина ток. В главата ми се въртеше нещо от рода на: „Този път и да се опиташ да…“
Но тя не се опита. Ръцете й ме притиснаха, а устните ми намериха познатата, пулсираща трапчинка на шията й.
… Чувствах, че трудно се контролирам. Може би съм искал да демонстрирам хватки и познания за играта? Нали вече имах някакъв опит… Получаваше се. Бърза, задъхана прегръдка, въздухът не ти достига, ръцете ти са по-съобразителни от главата… Тялото ти въобще не те слуша, а си прави каквото си знае. Всичко е възможно най-объркано, а чувстваш, че точно това трябва да правиш…
Никой не е успял да опише с думи достатъчно точно най-старата и най-истинска магия.
Прозорецът беше останал отворен. Спомням си, че по едно време дочувах как се блъска в рамката си от течението, но нямаше кой да му обърне внимание. Имаше и удар — толкова силен, че си помислих — няма начин да не се строши. Но това бяха бегли подмигвания на мозъка. Наистина бяхме страшно заети един с друг.
Докато успокоявахме дишането, през ума ми мина мисъл, която излезе през устните на Барбара:
— Боже, как може да бъде толкова хубаво?!…
При друг случай вероятно не бих пропуснал да изтърся някоя поучителна, задължително насмешлива реплика. Например — не намесвай името Божие в обикновения процес на чифтосването.
А тогава злоустото хлапе все пак се усети и си замълча. Стана, бързо затвори прозореца и привлече по-близо до себе си тялото на момичето. Целуна го по носа, а момичето се засмя. И хлапето беше уверено, че е постъпило точно както трябва. Всичко — движението на звездите и галактиките, цялата подредба на вселената, в крайна сметка се свеждаше до най-същественото — до тази целувка точно по носа… Носът е епицентърът на вселенската хармония — не знам дали го знаете?…
Лелята на рецепцията не дремеше. Спеше си кротко. А ключът беше забучен от вътрешната страна на бравата. Опитах се да отключа тихо, но вратата така изскърца, че добрата жена подскочи.
— Пак ли ти?
— Тръгвам си, тръгвам си… Бог да те благослови за доброто ти сърце!
— Ако още веднъж…
— Беше за последно, мила!
Ама тази жена не може ли да си събира устата?
Барбара стоеше отстрани и се усмихваше. Опитваше да проумее диалога на съскане и думи, изказани с показна нежност.
За всеки случай извадих ключа и го подадох на Барбара. Успокоих лелята:
— Душа. Младата дама ще ти го върне след няколко минути. Като гледам, през ума ти минават черни мисли…
— Да пукнеш дано! — пожела ми ясно и отчетливо читателката на любовни романи.
Да, ама въобще не се канех да пукна. Даже ми беше хубаво, много хубаво…