Реката на смъртта
- Автор: Лебо Рой
- Серия: buckskin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на смъртта». Краткое содержание книги:
— А сега, малко копеленце…
Индия Ащън лежеше под него, смъртно бледа, с широко отворени, пълни с ужас, очи.
За секунда Лий остана наведен над нея, замръзнал, с ножа, все още опрян в гърлото й! После той изрисува, претърколи се встрани, изправи се и върна ножа в ботуша си, без да я изпуска от поглед. Все още бледа от шока, Индия Ащън лежеше сред начупените клони. Сламената шапка бе паднала от главата й и дългите златни къдри се бяха разпръснали като слънчеви лъчи в зеленината около раменете й. Карираната мъжка риза се бе разкъсала на рамото, и се виждаше нежната, бледа като слонова кост, белота.
Изведнъж момичето се съвзе и се опита да седне, като продължаваше да гледа Лий.
— Как… как се осмелихте? Опитахте се да ме убиете!
Лий протегна ръка да й помогне, но тя го удари и се изправи сама.
— Съжалявам, мис Ащън, не ви познах.
— Винаги ли нападате хората, които не познавате, мистър Лий? — красивото й аристократично лице бе порозовяло от гняв. Когато се опита да оправи прическата си, Лий видя, че ръцете й треперят. После тя уморено отупа полегналите с листа и клонки дънки, в които бе обута. Накрая придърпа разкъсаната риза върху голото рамо.
— Нападам само онези непознати, които се опитват да навлязат в земите ми през гората — отговори Лий. Знаеше, че и неговото лице е червено. Без съмнение, се бе проявил като последен глупак. Сега кавгата му с Ащън можеше да стане съвсем лична, ако той разбере как се е държал със сестра му. Лий изстина при мисълта, че можеше и да стреля още докато тя бе на такова разстояние, че той да не разбере с кого си има работа. Почувства се зле.
— Мисля, че сте един груб, невъзпитан глупак, мистър Лий! — тя се оглеждаше за кобилата си. — Освен това изплашихте Сали. Може даже и да сте я наранили.
— Ще ви я върна.
Индия Ащън беше не само много красива, но и смела. Повечето жени с нейното възпитание щяха или да изгубят съзнание, или да изпаднат в истерия, ако се окажат в подобна ситуация.
— Аз сама ще си я намеря, мистър Лий. Не ми трябва вашата помощ.
Лий се опита да я успокои.
— Чуйте, мис Ащън, имахме някои неприятности напоследък…
Студена като лед, тя се извърна и се наведе да си вземе шапката.
— Изобщо не ме интересуват вашите неприятности в Ривър Ранч, мистър Лий. А сега, ако доведете коня ми, смятам да си тръгвам. Но трябва да ви кажа, че хората тук не обичат мъже, които грубиянски нападат сами жени, дето не пречат на никого, а си вървят по пътя.
— А вие каква работа имахте насам, мис Ащън? — попита Лий. — Доста заобиколен път сте си избрали, в случай че сте решили да ми дойдете на гости.
— Не ви идвах на посещение — каза тя и отметна глава назад. — Търсех един приятел — момичето прехапа устни и се вторачи в храстите, където вероятно се криеше нейната кобила.
— Хайде, елате — каза Лий, — ще намерим коня ви. Не мисля, че му се е случило нещо. — Той я хвана за ръката.
С израз на отвращение тя погледна надолу и измъкна китката си.
— Бих предпочела да не ме докосвате, мистър Лий!
— Добре! — Лий стисна зъби, за да не избухне. Сам си бе виновен. Добре, че не я беше наранил. — Тогава просто ме следвайте. Сигурно кобилата ви е с моя жребец, а той обикновено не се отдалечава много.
Лий я изведе на поляната отвъд горичката и се заоглежда за конете.
— Може да са слезли малко по-надолу.
Като не получи отговор, той навлезе в гората и тръгна надолу по склона. Жребецът сигурно бе спрял да пасе някъде. Слизането беше доста трудно поради преплетените храсти, набраздената от проливни дъждове земя и разпръснатите навсякъде пънове на ударени от гръм дървета. Лий вървеше напред, без да се обръща, като не предложи помощта си на момичето дори когато тя се спъна в един повален дънер.
Цялата история беше много глупава. Как можа да я сбърка с мъж? Бе я виждал един пъти — би трябвало да може да я познае, дори и от такова разстояние. При това начинът, по който яздеше, му се бе сторил познат. Точно за това беше мислил малко преди да я нападне.
— Бихте ли вървели малко по-бавно?
Все още бе бясна. Може би се срамуваше, че се бе показала толкова уплашена, когато той я събори на земята. Сигурно бе решила, че е напълно луд…
Лий прекрачи дънера на един паднал бор и спря, за да я изчака. Сега тя не приличаше толкова на изискана дама — трудно можеше да изглежда такава, докато с мъка си пробиваше път през къпиновите храсти. Лий не за пръв път виждаше жена да носи панталони — така се обличаха понякога някои проститутки или пък грубите стари селянки. Но никога и една истинска дама… Е, тази случка може би щеше да я накара да се придържа към обичайните рокли и странично седло.