Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
А дали, запитах се, покрай другото не продава и бански костюми от 1910?
Като влязох у дома, погледнах през прозореца.
Щората беше вдигната отново, защото аз, инквизиторът, си бях отишъл.
Очите светеха очаквателно.
Какво ли, запитах се, ще има да видят тази нощ?
„От сянката си се страхува…“
Събудих се като ужилен.
— Какво? — запитах празния таван.
Лейди Макбет ли го бе изрекла?
От сянката си се страхува.
Безпричинно да трепериш от Нищото.
И да трябва да живееш с това Нищо чак докато съмне.
Ослушах се.
Мъглата ли стърже по вратата ми? Дъждът ли си играе с ключалката? Онази малка буря, тя ли шари по изтривалката ми и пуска водорасли?
Страхувах се да проверя.
Отворих очи. Погледнах към тясното коридорче до микроскопичната кухня и още по-тъмната баня.
Снощи бях увесил там старата съдрана бяла хавлия.
Ала сега хавлията не беше хавлия. Без очилата ми, сложени долу до леглото — късоглед, почти сляп — хавлията се беше… променила.
Тя беше Звяра.
Когато бях на пет години и живеехме на изток, в Илинойс, и понякога трябваше да изкачвам посред нощ тъмното стълбище до банята, Звяра неизменно ме дебнеше на горната площадка, в мрака. Защото мама често забравяше да остави запалена лампа. С нечовешки усилия се мъчех да се изкатеря догоре, забил поглед в краката си. Но всякога ме беше страх и всякога поглеждах нататък. И Звяра неизменно беше там, сумтеше като злокобните локомотиви, препускащи далеч в нощта, погребални процесии, отнасящи завинаги любими братовчеди и чичовци. Погребалните процесии ставаха все по-дълги, колкото повече растяха. До седмата, осмата, деветата ми година още роднини, а и дядо ми бяха вече мъртви, видял ги бях обсипани с цветя, положени в земята до десетки други любими роднини, и някак си трясъкът на влака в онези нощи ставаше по-гръмовен, и това бе смъртта, беше Звяра без определена форма, скрит в нощта и в звездите — той ме чакаше, дебнеше ме, докато стоях долу на площадката, и аз…
Изкрещях.
Защото сега Звяра висеше на вратата, отвеждаща към тъмнината, към коридора, към кухнята, към банята.
Слава богу, помислих, големите червени трамваи не вървят в този утринен час, на една пряка от мен, надули черните си свирки.
О, Звяр, примолих му се, бягай оттук!
Той не мръдна.
Звяро, изрекох на привидението до вратата, зная, че не си там. Ти си нищо. Ти си моята стара хавлия.
Лошото беше, че не я виждах ясно.
Да можех да се присегна за очилата, да си ги сложа, да скоча.
Ала не смеех да измъкна треперещата си ръка, за да си грабна очилата.
Лежах, превръщах се в осем, седем, пет, четиригодишен, смалявах се все повече и повече, а Звяра на вратата ставаше все по-едър, по-зловещ и по-висок.
Страх ме бе да примигна. Боях се, че това движение ще накара Звяра да прилети тихичко и…
Безшумно да ме хване за краката.
— Ааа! — ревна някой.
Защото телефонът отсреща иззвъня.
Силно стиснах очи.
Я млъквай, примолих се. Ще раздвижиш Звяра.
Телефонът иззвъня. В четири сутринта. В четири! О, боже! Ко…
Пег? Впримчена в някоя мексиканска катакомба? Заблудила се?
Телефонът иззвъня.
Дали не е Кръмли? С отвратително заключение от нечия аутопсия?
Телефонът иззвъня.
Или това бе глас от леден дъжд и безкрайна нощ, спиртен концентрат, разбеснял се в бурята, който жалее за ужасни беди, докато големият трамвай пищи по завоя?
Телефонът млъкна.
Затворил очи, стиснал зъби, завит през глава, извърнал лице от потната възглавница, причу ми се еклив шепот. Вкочаних се.
Притаил дъх, спрях си сърцето.
Защото в този миг, в тази секунда…
Май нещо се опря и се отпусна…
На ръба на леглото ли?
А. Л. Шранк не беше следващата жертва.
Нито пък жената с канарчетата прелетя из стаята си и се стопи.
Друг един изчезна.
И скоро след развиделяването лъскавите очи срещу моето изнурено жилище видяха появата на доказателството.
Пред дома ми имаше камион.
Недоспал и съсипан, аз го чух, размърдах се.
Някой почука на вратата на моя ковчег.
Някак си успях да левитирам, да се прихлъзна, да открехна вратата и да се вгледам с гурелясали клепачи в лицето на едър охранен вол. Лицето ме назова по име, потвърдих, че съм аз, волът ми даде да подпиша, турих подписа под нещо като болнично известие за кончина на пациент и останах да наблюдавам как приносителят изтрополява обратно до камионетката, измъква от нея един познат, опакован предмет и го примъква по пътеката.
— Божичко — възкликнах, — какво е това? Кой?…
Огромният денк на колелца се удари в прага и издаде музикален акорд. Грохнал, разбрах отговора.