Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
Огледах се наоколо и забелязах Морели. Стоеше облегнат на стената и оглеждаше тълпата. Беше облечен в джинси, черни маратонки и черна тениска под спортно сако от туид. Изглеждаше стегнат и хищен. Мъжете спираха до него, за да си поговорят за спорт, после излизаха навън. Жените го наблюдаваха отдалеч и се чудеха дали е толкова опасен, колкото изглежда, и дали е лош като репутацията си.
Той улови погледа ми и ме повика с универсалния жест със свит пръст. Прегърна ме собственически, когато застанах до него, и ме целуна по врата точно под ухото.
— Къде е Откаченяка?
— Гледа телевизия с хлапетата на Валери. Да не би да си тук с надеждата да хванеш Еди?
— Не. Тук съм с надеждата да хвана теб. Мисля, че трябва да оставиш Откаченяка у вашите за тази нощ и да дойдеш с мен у дома.
— Съблазнително, но съм с баба и Валери.
— Току-що пристигнах — каза Морели. — Баба ти успя ли да вдигне капака на ковчега?
— Стива я възпря.
Морели прокара пръст по дантелата около врата ми.
— Дантелата ми харесва — промърмори той.
— Ами полата?
— Полата прилича на завеса за душ. Но пък е еротична. Кара ме да се чудя дали имаш бельо.
Мили Боже!
— Същото ми каза и Роналд Дечуч.
Морели се огледа наоколо.
— Не го видях, когато дойдох. Не знаех, че той и Лорета Ричи са се движили в същия кръг.
— Може би Роналд е тук по същата причина като Зиги, Бени и Том Бел.
Госпожа Дугън се приближи усмихнато към нас.
— Поздравления — изчурулика тя. — Чух за сватбата. Толкова се радвам за вас. И имате такъв късмет, че сте успели да резервирате залата на пощата за приема. Баба ти сигурно е използвала връзките си за това.
Пощенската зала? Погледнах Морели и завъртях очи, а той поклати глава.
— Извинете ме — казах на госпожа Дугън. — Трябва да намеря баба.
Наведох глава и си запробивах път сред тълпата, за да се добера до баба.
— Госпожа Дугън ми съобщи току-що, че сте наели пощенската зала за приема ми — прошепнах вбесено. — Вярно ли е?
— Лусил Стилър я беше резервирала за златната сватба на родителите си, но майка й починала снощи. Веднага щом чухме, наехме залата. Подобни неща не се случват всеки ден.
— Не искам прием в пощенската зала.
— Всички искат приеми там — възрази баба. — Това е най-доброто място в Бърг.
— Не искам голям прием. Искам гости в задния двор. Или въобще никакви. Дори не бях сигурна, че искам да се омъжвам.
— Ами ако вали? Къде ще сложим всичките гости?
— Не искам много гости.
— Само от рода на Джо ще пристигнат поне сто души — отвърна баба.
Джо застана зад мен.
— Изпадам в паническа криза — оплаках му се. — Не мога да дишам. Езикът ми е подут. Ще се задуша.
— Задушаването може да се окаже най-доброто нещо — отвърна ми той.
Погледнах си часовника. Поклонението нямаше да свърши още поне час и половина. Като си знаех късмета, сигурно щях да си тръгна, а Еди да се появи малко след това.
— Имам нужда от малко чист въздух — въздъхнах. — Излизам навън за няколко минути.
— Още не съм говорила с всичките си познати — каза баба. — Ще се видим по-късно.
Джо ме последва навън и застанахме на верандата.
Вдишвахме уличния въздух, доволни, че сме се отървали от карамфилите, и се наслаждавахме на изгорелите газове от колите. Навсякъде светеше, а по улицата се движеше солиден поток коли. От погребалното бюро зад нас долиташе празничен шум. Е, не чак рок музика, но оживено бърборене и смях. Седнахме на едно от стъпалата и загледахме движението, потънали в дружелюбно мълчание. Почивахме си кротко, когато белият кадилак мина покрай нас.
— Това Еди Дечуч ли беше? — попитах Джо.
— И на мен така ми се стори.
Никой от двама ни не помръдна. Не можехме да направим абсолютно нищо, защото колите ни бяха на две пресечки оттук.
— Би трябвало да направим нещо и да го хванем — казах.
— Какво имаш наум?
— Ами вече е прекалено късно, но трябваше да му простреляш гумите.
— Ще го запомня за следващия път.
След пет минути Дечуч отново мина покрай нас.
— Господи — изстена Джо. — Какво му става на тоя кретен?
— Може би търси място за паркиране. Морели скочи на крака.
— Отивам да си взема пикапа. Ти влез вътре и кажи на Том Бел.
Морели потегли, а аз отидох да извикам Том Бел. На стълбището се разминах с Майрън Бърнбаум. Я чакай малко! Майрън Бърнбаум си тръгваше. Освобождаваше мястото си за паркиране, а Дечуч търсеше точно такова. Доколкото познавах Майрън, бях готова да се обзаложа, че е паркирал наблизо. Единственото, което трябваше да направя, бе да задържа мястото му свободно, докато Дечуч се появи отново. Той щеше да паркира, а аз да го заловя. Мамка му, бях невероятно умна!