Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Какво… какво искаш да кажеш? — потъвам в креслото до лелиния стол.
Тя се навежда напред и се взира в очите ми.
— Майка ви изкара много тежка бременност с вас. През повечето време беше на легло и накрая… — и тя отново се взира в огъня с отсъстващ поглед.
— И накрая какво?
— Накрая стана така, че първо трябваше да се роди Алис. Излизаше с главичката напред, докато ти беше обърната с крачетата напред, а главичката ти оставаше в майчината утроба. Често се случва при близнаците, поне така ни каза лекарят. Предполагам, че в друг случай нямаше да има никакво значение. Ала майка ти… не можеше да роди Алис. Родилните й болки продължаваха с часове и накрая помислих, че ще я убият.
— Но е оживяла.
Тя поклаща глава.
— Наскоро дори си мислех, че майка ти щеше да умре при вашето тежко раждане. Ала баща ти беше богат човек и настоя съпругата му и неродените му деца да получат най-квалифицираната помощ. Лекарят, който наблюдаваше майка ти и който ви изроди двете с Алис, имаше сериозна квалификация в някои техники за израждане, които бяха и все още са считани за опасни, като например цезаровото сечение.
— Това пък какво е?
Тя ме поглежда в очите.
— Той я оперира, Лия. Приспа я и разряза корема й. Това бе единственият начин да спаси нейния живот, както и вашия — твоя и на сестра ти. Когато я отвори, вместо да вземе първо Алис, той взе теб. Ако раждането бе преминало по естествен начин, Алис щеше да е първа, но ти се оказа по-близо до разреза, направен от лекаря. Затова мисля, че е станала грешка.
— Но как така? Откъде знаеш всички тези неща?
Тя клати глава.
— Не знаех. Никой от нас не ги знаеше. Когато майка ти се събуди, ние благодарихме на Бога за спасението й и за спасението на двете бебета. Повече никой не спомена за случая. Едва след като заподозрях, че може би ти си Портата, аз осъзнах, че намесата на лекаря е имала последствия.
— Но дори да е така… откъде знаеш, че нещата не са били предопределени от самото начало?
— Защото виждам израза в очите на Алис, Лия. А когато впери поглед в теб, става ми страшно.
Тя се оглежда, сякаш някой би могъл да се промъкне тихичко до вратата и да ни подслуша.
— Виждам гнева й, желанието й и необходимостта, която изпитва вътре в себе си. А в теб…
— В мен какво?
Тя простичко вдига рамене.
— В теб виждам нещо друго, нещо… истинско, което съм забелязала още когато беше малко дете.
Огънят в камината е затихнал и не топли, от което в стаята става още по-студено, липсата на топлина я кара да изглежда по-празна, дори мъртва. След известно време леля Върджиния хвърля поглед към ръката ми.
— Може ли да го видя? — пита предпазливо тя, сякаш ме моли да й покажа някоя интимна част от тялото си.
Кимам и протягам ръка. Когато тя дърпа нагоре ръкава на нощницата ми, усещам ръцете й — топли и сухи — върху кожата си.
— О! — възкликва удивено. — Той е… той е различен.
Свеждам поглед към белега.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм виждала подобен белег. — Прокарва леко пръст по контурите му. — Портите… ами те винаги носят знака на Йоргуманда. Но никога досега не бях виждала белег с буквата „X“ в средата.
Щом заговори за белега, аз си дадох сметка, че още не съм й казала за Соня и Луиса.
— Има още нещо…
— Какво?
— Соня и Луиса също имат такъв знак, само че като онзи, който описваш ти. Без буквата „X“ в средата. Какво означава това според теб?
Тя ме поглежда в очите.
— Не знам, но се питам дали двете нямат нещо общо с другите…
Думите й ме карат да наостря уши.
— Кои други?
— Другите деца, които носят белега. Онези, които баща ти търсеше. Децата, които доведе в Ню Йорк.
Усещам, че сърцето ми спира да бие и по гърба ми полазват студени тръпки от онова, което предчувствам.
— Най-добре е да ми кажеш какво имаш предвид.
Тя кима с глава.
— Всичко започна със смъртта на майка ти. Баща ти започна да прекарва все повече часове в библиотеката. — Очите й заблестяват при спомена за него. — Винаги е обичал да се занимава с библиотеката, разбира се, но тогава… така де, библиотеката се превърна в негово убежище. Рядко го виждахме, а не след дълго започна да получава странни писма и да се губи на дълги пътешествия.
— И какво общо има това с другите деца?
— Работеше по списък. Списък с имена и градове.
Поклащам глава.