Проклятието над Прогонващия духове

Кимнах, после коленичих, проврях тоягата през отворената порта и я последвах, пълзейки на четири крака. Андрю незабавно заключи портата зад гърба ми и провря ключа през решетката. Сложих го в левия джоб на бричовете си, натиквайки го надолу в железните стружки.

- Късмет - пожела ми Андрю. - Аз ще се върна в избата и ще чакам един час, в случай че се върнеш в тази посока по някаква причина. Ако не се появиш, ще си тръгна за вкъщи. Ще ми се да можех да направя повече, за да помогна. Ти си смело момче, Том. Наистина ми се иска да имах смелостта да дойда с теб.

Благодарих му, обърнах се и, носейки тоягата в лявата си ръка, а свещта - в дясната, се отправих сам в тъмнината. След броени мигове ме обзе пълният ужас на онова, което предприемах. Луд ли бях? Сега бях в бърлогата на Изчадието и то можеше да се появи всеки момент. Какво си бях мислил? То можеше вече да знае, че съм тук!

Но си поех дълбоко дъх и си дадох кураж с мисълта, че тъй като не се беше втурнало към Сребърната порта, когато Андрю я отключи, то едва ли е всезнаещо. А ако катакомбите са толкова обширни, колкото твърдяха хората, тогава в същия този момент Изчадието можеше да е на цели мили от мен. Във всеки случай, какво друго можех да сторя, освен да продължавам да вървя напред? Животът и на Прогонващия духове, и на Алис зависеше от това какво ще направя.

Вървях в продължение на около минута, преди да стигна до два разклоняващи се тунела. Спомняйки си какво ми беше казал брат Питър, избрах левия. Въздухът около мен стана по-студен и усетих, че вече не съм сам. В далечината, отвъд светлината на свещта, имаше дребни, едва забележими, светли силуети, пърхащи като прилепи, влизащи и излизащи от криптите покрай стените на тунела. Когато се приближих към тях, изчезнаха. Не се приближиха твърде много, но бях сигурен, че те са призраците на някои от Малките хора. Призраците не ме смущаваха особено; Изчадието беше това, което не можех да избия от ума си.

Дойдох до ъгъла и когато направих завой, тръгвайки наляво, почувствах нещо отдолу под краката си и едва не се препънах. Бях настъпил нещо меко и лепкаво.

Отстъпих назад и вдигнах свещта си, за да погледна по-добре. Онова, което видях, накара коленете ми да се разтресат, а свещта - да затанцува в треперещата ми ръка. Мъртва котка. Но това, което ме обезпокои, не бе фактът, че е мъртва, а начинът, по който бе умряла.

Несъмнено беше слязла в катакомбите да търси плъхове или мишки, но я бе сполетял ужасен край. Лежеше по корем, с изцъклени очи. Горкото животно беше смачкано до такава степен, че в никоя своя част тялото му не бе по-дебело от един инч. Беше размазано в калдъръма, но изплезеният му език още блестеше, така че не можеше да е мъртво от много отдавна. Потръпнах от ужас. Котката несъмнено беше „притисната в пресата“. Ако Изчадието ме откриеше, това със сигурност щеше да бъде и моята участ.