Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Целият свят застинал пред очите му и той могъл леко да си представи как изведнъж ще подскочи нагоре тъмната линия на хоризонта, как ще се вдигне внезапно широката равнина на морето — бързо, спокойно издигане, сетне страшно подхвърляне, зинала бездна, борба без надежда, звездна светлина, затваряща се навеки над главата като свод над гробница — как се бунтува срещу това младостта! — и… черен край. Той можеше да си представи това! Кълна се, всеки би могъл! И не забравяйте — Джим беше зрял художник в тази област, надарен със способността бързо да извиква видения, които предхождат събитията. И картините, които му доставяше тази способност, го превърнаха в студен камък от глава до пети; но в мозъка мислите му се въртяха в бесен танц, танц на куците, слепите, немите мисли — вихър на страшните инвалиди. Нали ви казах, той ми се изповядваше, като че ли бях надарен със способността да раздавам правосъдие. Вглъбяваше се в дълбините на душата, надявайки се да получи от мен оправдание, което не би му донесло никаква полза. Това беше един от онези случаи, когато най-святата измама не дава облекчение, нито един човек не може да помогне и дори небесният създател изоставя грешника на произвола на съдбата.

Той стоял от дясната страна на мостика, колкото можело по-далеч от мястото, където се водела борбата за лодката. А тя се водела с безумна ярост и тихомълком като заговор. Двамата малайци както преди стискали спиците на кормилото. Представете си само действуващите лица в този необичаен епизод сред морето, представете си четирима души, обезумели от яростните и тайни усилия, и трима неподвижни зрители; те стояли на мостика, над тентата, която скривала дълбокото невежество на няколкостотин уморени човешки същества с техните мечти и надежди, задържани от невидима ръка на границата на унищожението. Защото не се съмнявам, че е било тъкмо така: като се вземе под внимание състоянието на кораба, не можеш да си представиш по-голяма опасност. Онези негодници до лодката неслучайно са обезумели от страх. Откровено казано, ако бях там, не бих дал и фалшив фардинг35 за това, че корабът ще се задържи до края на следващата секунда. И все пак той се държал над водата! Спящите поклонници били обречени да завършат поклонничеството си, като изпитат горчивината на съвсем друг край. Изглежда, всемогъщият, в милосърдието на когото вярвали, се нуждаел още малко от тяхното смирено покорство на земята и поглеждайки надолу, заповядал на океана: „Не ги докосвай!“ Това спасение бих сметнал за загадъчно и необяснимо явление, ако не знаех колко здраво може да бъде старото желязо — не по-малко здраво от духа на някои хора, с които понякога ни се случва да се срещнем, хора немощни като сянка, а понесли на плещите си товара на живота. Не по-малко чудно според мен е и поведението на двамата кормчии в продължение на тези двадесет минути. Докараха ги от Аден заедно с останалите туземци да дадат показания по време на следствието. Единият от тях, страшно срамежлив, с жълта, весела физиономия, беше много млад, а изглеждаше още по-млад. Помня съвсем добре как Брайърли го попита чрез преводача за какво е мислел по онова време, а преводачът, като размени няколко думи с него, внушително заяви пред съда: