Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Отдалечих се от дядо, зает да си проправям път сред тълпата към входа на параклиса, за да гледам отблизо как носачите ще оставят Мадоната в нейното убежище. Вече бяха прибрали балдахина и двама от носачите повдигнаха статуята от носилката, за да я помъкнат към тясната врата на параклиса. Насъбралата се тълпа ахна уплашено, когато единият от тях се препъна на прага, залитна и едва не изпусна скъпоценния товар.
— Сега по-внимателно — обади се падре Николо отвътре, изправен като официално лице край носачите, които минаха зад него. — Материалът е много деликатен, а и лесно чуплив. Може би някой ден ще се сдобием с истинска Мадона, изваяна от мрамор. — Той самодоволно се усмихна на собствената си шега.
— При цялото ми дължимо уважение — обади се единият от носачите, докато внимателно нагласяваше статуята в нишата, — и тази си е съвсем истинска, ако мога да вярвам на раменете си, върху които се стовари цялата й тежест. Но ако се сдобиете с мраморна, ще трябва да я оставите тук за през цялата година, понеже никой няма да може да я помръдне.
— Да, ако я смените с мраморна — намеси се и един от зрителите отстрани, — трябва да сте сигурни, че няма да е бременна, за да се понамали малко теглото й.
— Или пък тя, като всички други жени, ще трябва да остави рожбата си у дома.
Но в следващия миг отекна оглушителна експлозия, разтърсила цялата долина. Всички вдигнаха очи към синьото небе, където се изви стълб от бял дим, който след малко се разтвори като току-що разцъфтяло цвете. След броени секунди последва друг трясък, а после, след равни интервали, се изредиха третият и четвъртият гърмеж. Накрая дойде ред на дълга серия от взривове и ослепителни блясъци, чието ехо дълго не заглъхваше. Това бе първият от фойерверките, съпровождани с оглушителни гърмежи, обявяващи на цялата долина, че тази вечер във Вале дел Соле ще се празнува с много песни и танци.
Дванайсета глава
Вече наближаваше полунощ, когато дядо и аз се прибрахме у дома. Слънцето отдавна се бе скрило зад хълма над Кастилучи. До кости бях изстинал от дъжда, който ни измокри следобед. Но в нашата кухня бе топло. Майка ми седеше пред огнището, приведена напред, за да се топли. На масата бяха оставени две чинии, в третата до тях имаше филии хляб и няколко резен сирене, а до чинията на дядо ми имаше гарафа с вино.
— Не можа ли да стоплиш поне малко супа? — попита дядо ми, но майка ми въобще не се обърна, все така загледана в огъня. Дядо ми метна сакото си на облегалката на стола и седна за малко до огнището, след което отиде в стаята.
— Всичко е наред за теб, ако изхабиш дървата, за да си топлиш краката, но не и за да нахраниш семейството си.
Дядо и аз съблякохме измокрените си дрехи и аз се настаних край масата за вечерята, но майка ми не се помръдна от мястото си пред огнището. Дядо изпи виното си, както го е учил баща му Виторио — на малки кратки глътки, което му позволи доста бързо да изпразва чашата си. Обаче виното не успя да утоли гнева му, както се е случвало с моя прадядо Виторио, а дори още повече го усили.
— Мамо — прошепнах аз, като се приближих до нея, щом се нахраних, — няма ли да слушаш музиката тази нощ?
— Нещо не се чувствам добре — глухо ми отвърна тя. — Май ще е най-добре още сега да си легна.
— Глупости! — внезапно се намеси дядо, като се извъртя на стола си. — Защо не го обявиш пред всички?
Майка ми стана от стола си, но не се обърна към него.
— Също както ти го стори снощи ли? — изрече тя след кратко изчакване.
— Това, което правя, си е моя работа.
— Същото важи и за мен — меко добави майка ми, като се загледа в огъня, сякаш бе споделила някаква тайна с него.
— Не, докато живееш в тази къща, нещастница такава! Не, ако искаш да останеш моя дъщеря!
Лицето му пламна. Дядо посегна към гарафата и се надигна от стола, като остави чинията си наполовина пълна. След като се прибра в стаята си и ядосано затръшна вратата след себе си, мама стана и се зае да разчиства масата. Изхвърли остатъка от вечерята на дядо в огъня — нещо, което дотогава никога не бе правила: поне хлябът можеше да остане, за да го даде утре на прасетата. Като привърши, тя се качи на горния етаж. Сега бе мой ред да се настаня на топло пред огнището, за да сгрея краката си. Парчето сирене от чинията на дядо ми, което мама бе захвърлила в огъня, започна шумно да цвърчи, преди да пламне. Накрая дядо излезе от стаята си, облечен в дебелия си черен вълнен пуловер, защото сакото му, накичено с цяла редица медали от войната, още съхнеше на другия стол пред огнището.