Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
При портата платиха такса от три кръга, за да напуснат града, и още един, за да използват пътя. Воларианците явно обичаха таксите от всякакъв вид, но Френтис трябваше да признае, че пътят си струва парите — гладко платно от плътно наредени тухли, достатъчно широко да побере два големи фургона един до друг, право като по конец. Кралството можеше само да си мечтае за такива пътища, пътища, по които една армия да се придвижи с небивала скорост.
— Впечатляващо, нали? — отбеляза жената, отгатнала за пореден път посоката на мислите му. — Построил го е конникът от статуята преди почти триста години.
Френтис не погледна към нея, макар че наистина го измъчваше любопитство.
— Саварек Авантир, това е името му — добави тя, докато се движеха между спретнатите портокалови горички от двете страни на пътя. — Съветник и генерал, завоевател на южните провинции и вероятно най-великият военен ум, който е имала някога империята, а и целият свят. Но дори и той е познал поражението, скъпи ми съпруже. Също като твоя луд крал, и той е бил унизен от алпиранците. Десет години се сражавал за последната провинция, последното ъгълче от континента, което не било в наши ръце. И десет години алпиранците проливали неуморно кръв, за да го спрат. Търпели поражение след поражение, войските им падали разбити пред гения на Авантир, но така и не се отказали. Изпращали нови и нови войски. В това е тяхната сила — в численото превъзходство, а не в жалките им въображаеми богове. Дали на Авантир болезнен урок, урок, който му струвал здравия разум и му спечелил нож в гърба, когато Съветът се побоял, че военният им гений, който настоявал за поредната мобилизация и поредната битка, е на път да се превърне от актив в пасив. Това е съдбата на всички велики мъже — остават слепи за ножовете на онези, които живеят в сянката им.
Жената млъкна и не каза нищо повече чак до вечерта. Спряха да нощуват при една стоянка на трийсетина мили южно от Миртеск, където тя с лекота и дори с въодушевление влезе в ролята си на капризна съпруга, гълчеше го за това и онова, докато готвеше вечерята, пращаше го за още дърва, коментираше на висок глас очевидните му недъзи като съпруг, а другите пътници, спрели да нощуват наблизо, я стрелкаха с погледи, кога развеселени, кога изпълнени със съчувствие. Робите, от друга страна, вършеха работата си със сведени очи и безучастни лица.
— Хайде, яж, неблагодарно псе такова — каза му тя и му тикна в ръцете паница с козя яхния.
Още първата хапка му показа, че уменията ѝ с тенджерата са далече от уменията ѝ с меча. Въпреки това Френтис преглътна — годините в ордена го бяха научили да яде всякакви буламачи.
Жената разиграва представлението си, докато небето не притъмня и другите пътници не се оттеглиха в палатките си.
— Питаш се каква е връзката ми с него — каза тогава. Френтис седеше неподвижно от другата страна на огъня и мълчеше.
Жената се подсмихна.
— Знаменит предтеча? Мой прапрапрадядо? — Усмивката ѝ повехна. — Не. Той ми беше баща, скъпи съпруже. Аз съм последната от семето на Авантир, макар че вече не ми трябва името му, нито неговото, нито друго.
„Лъже — реши той. — Върти ми някакъв номер.“ Обичаше да си играе с него, доказала го бе онази първа вечер в къщата си, когато го бе накарала да се изкъпят заедно във ваната, притиснала се бе в него, галила го бе под водата, а меките ѝ устни нашепваха в ухото му: „Мога да те принудя…“ Той стисна очи, засрамен от спомена за предателството на собственото си тяло.
— Вярно е — каза тя. — Макар че не очаквам да ми повярваш. Не би могъл, защото главата ти е пълна с глупави суеверия. Но и това ще стане, слънчице. — Наведе се напред, вперила очи в неговите. — Общото ни пътешествие ще те сблъска с неща, пред които моята история ще ти се стори скучна. — Усмихна се, стана и тръгна към платнения навес, нещо като половин палатка, който Френтис беше прикрепил отстрани на каруцата. — Време е да изпълниш съпружеските си задължения, миличък — каза тя и се скри в тъмната вътрешност на палатката. Той остана край огъня, докато жената не стегна оковите достатъчно, за да я последва безпомощен.
Продължиха по пътя още десет дни, портокаловите и лимоновите горички постепенно отстъпиха пред все по-гъсти лесове от непознати за Френтис дървета, които ставаха все по-високи, колкото по̀ на юг се спускаха. Ставаше и все по-горещо, слънцето напипаше безмилостно пътя и превръщаше всеки ден в изпитание за Френтис, който влачеше крака пред каручката. Тукашната гора не му харесваше, миришеше на гнилоч и бълваше милиони насекоми, които го хапеха и жилеха през деня, а нощем вдигаха врява като в лудница.