Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Нещо се разпльока на челото ми. Вдигнах ръка да изтрия стеклите се по бузата ми струйки и върху пръстите ми остана лепкаво бяло вещество.
— Да ви еба скапаните… — Забравил слабостта си, се изправих и размахах юмрук в безсилна ярост към кръжащите горе чайки. — Гадини! — Завъртях се към морето, решен все пак да намеря някой камък.
Едва когато намерих своя камък — хубаво плоско парче черно-сива шиста, загладено от вълните, което лягаше удобно в ръката ми, — и започнах да се изправям за разплата с чайките, забелязах галерата. Беше все още далеч от брега, там, където вълните започваха да се пенят, със свити платна и четирийсет гребла, пляскащи ритмично, докато я тласкаха напред. Стоях с увиснало чене, вцепенен от смайване. От двете страни на носа бе изрисувано по едно червено око, което се взираше напред, изпълнено със заплаха.
— Мамка му. — Изтървах камъка. Бях виждал това и преди. Спомен от пътуването ни на север. Когато се взирах надолу към фиорда Уулиск. Галера, смалена от разстоянието. Червена точка на носа ѝ. Това бяха хората от Хардангер. Червените викинги. Може би и Едрис Дийн беше с тях, ако се бе отървал при Черната крепост. Двама викинги стояха на носа, с кръгли, изписани с руни щитове, наметала от вълча кожа, червени коси, сипещи се по раменете им, и извадени брадви — бяха достатъчно близо, за да видя железните кръгове за очите и носовите предпазители на шлемовете им. — Мамка му. — Отстъпих припряно назад, грабнах меча си и най-малката от трите торби с провизии и хукнах.
Цяла зима на преяждане и препиване не беше допринесла много за добрата ми физическа форма; единствените ми упражнения през това време бяха под кожите. Още преди да стигна до първия хребет дъхът ми излизаше на пресекулки. Тъпата болка в ребрата от падналия върху мен фенрисов вълк бързо се разгоря до агония, която сякаш забиваше кинжал в дробовете ми при всяко вдишване. Като се озовах на по-висока позиция, рискувах да спра и да се обърна. Хардасите бяха изтеглили галерата си на брега и десетина души се суетяха около нея. Поне два пъти повече бяха поели нагоре по склона след мен: катереха се трескаво по скалите, като че ли улавянето на един южняк щеше да осмисли деня им. И да, сред тях се виждаше гологлав здравеняк с кожен жакет с капси, с дръжка на меч, стърчаща над рамото му, и желязносива коса с познатата синкавочерна ивица, вързана на стегната опашка отзад.
— Шибаният Едрис Дийн. — Май ми ставаше навик тоя човек да ме преследва по планински склонове.
Земята се издигаше към Беерентопен така, сякаш ужасно бързаше. Катерех се задъхано през гъсто растящите прещип и пирен, промъквах се между боровете и ясените и драпах по голите скали там, където вятърът не позволяваше на оскъдната почва да се задържи. Малко по-нагоре дърветата се предадоха и не след дълго пътят ми криволичеше сред гол камънак, ненарушаван от нито едно петънце зеленина. Продължих, като ругаех Снори, задето ме бе изоставил, и Едрис, задето ме гони. Вече не хранех никакви съмнения кой ни е наблюдавал в Тронд. А щом Едрис беше тук и мъртви твари също ни преследваха, изглеждаше сигурно, че поне един некромант се е измъкнал с него от Черната крепост. Много вероятно да ставаше дума за страховитата кучка от Чами-Никс, която беше вдигнала убитите от Снори наемници.
Снори и Тутугу не бяха оставили диря, така че пресеченият връх на Беерентопен беше единственото, което да ме води. Баракел им беше казал къде е Скилфар, но проклет да съм, ако помнех нещо от думите му. Препъвах се задъхан, пръскайки слюнка, покрай големите канари, които красяха всяка дори смътно равна повърхност, и се хлъзгах опасно по склонове, осеяни с трошливи камъни, може би изплюти от вулкана… или пък изпуснати от феи, знае ли човек.
Едно хлъзгане ме отнесе прекалено далеч. Блъснах се в някаква скала, спънах се и се проснах, за да спра на не повече от стъпка от пропаст, достатъчно дълбока, за да ме убие.
— Мамка му. — Най-близкият ми преследвач беше на триста крачки зад мен и се движеше бързо. Станах. Ръцете ми бяха разкървавени.
Много ме бива в бягането. За най-добри резултати ме сложете в град. Сред улици и къщи се справям отлично. В такива условия бодрият дух, бързото вземане на завоите и липсата на предубеждения относно скривалищата в повечето случаи те отървават. Сред природата е по-зле — има повече неща, които да те спънат, а най-добрите скривалища често са заети. На един гол планински склон всичко се свежда до издръжливост, а когато човек е изтощен от морска болест, да не говорим пък премазан от вълк, на който му трябват само две другарчета, за да повали мамут… е, това няма да свърши добре.