Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Чупене на яйца. Пращене на масло в горещ тиган. Баща й започва да разказва накратко историята на бягството им, гарите, наплашените тълпи, пропускайки спирката им в Еврю, но скоро цялото внимание на Мари-Лор е погълнато от уханията, разцъфващи около нея: яйца, спанак, топящо се сирене.
Пристига един омлет. Тя надвесва лицето си над вдигащата се пара.
— Мога ли да ви помоля за вилица?
Възрастната жена се смее; смях, който спечелва Мари-Лор завинаги. Отминава секунда и вече поставят в дланта й вилица.
Яйцата са божествени. Като изпредено злато. Мадам Манек казва:
— Май й харесват! — и се разсмива отново.
Скоро пристига и втори омлет. Сега е ред на баща й да го унищожи светкавично.
— Прасковки, скъпа? — пита мадам Манек и Мари-Лор чува отваряне на консерва и плисък на сироп в купа. Миг по късно вече преглъща резенчета мокро слънчево сияние.
— Мари — казва баща й, — яж по-умерено.
— Ама…
— Яж колкото искаш, пиленце. Имаме много, всяка година си консервираме.
Мари-Лор изяжда две кутии с праскови, мадам Манек избърсва краката й с парцал, изтупва палтото й, дрънва чиниите в мивката, пита „Цигара?“, баща й признателно въздъхва, пламва клечка и възрастните пушат.
Отварят врата — или прозорец — и Мари-Лор чува хипнотизиращия глас на морето.
— Етиен? — пита баща й.
Мадам казва:
— Днес се затваря като труп, утре се тъпче като разпран…
— Още ли не…?
— Още. Двайсет години вече.
Кой знае за какво си говорят възрастните. Може би за любопитни неща — за прачичо й, комуто се привиждали небивалици, за съдбите на хората и предметите от познатия й свят, — но стомахът на Мари-Лор е пълен, кръвта гали като топъл златен поток вените й, вън, зад отворения прозорец, зад стените, шуми прибоят, а между нея и него е брегът на Бретан, най-външният балконски перваз на Франция, има само ивица подредени камъни… и, да, немците настъпват, неумолими като лава, но тя се унася в сън или може би в спомена за него: шест- или седемгодишна, наскоро загубила зрението си, баща й седи до леглото, дялка парче дърво, пуши, вечерта се спуска над стоте хиляди покриви и комини на Париж, стените около нея се разтапят, както и таваните, целият град се превръща в дим и сънищата се спускат над нея като сянка.
Призван сте
Всеки разпитва Вернер. Какви са били изпитите, какво те карат да правиш, казвай всичко. Най-малките го дърпат за ръкавите, големите се отнасят с почитание. Среброкосият фантазьор, изтръгнат от калта.
— Казаха, че ще вземат по двама от всяка възраст. Най-много трима.
В другия край на масата обсаждат Юта. С остатъка от парите на хер Зидлер Вернер е купил „народно радио“ за трийсет и четири марки и осемдесет: маломощен двулампов приемник, по-евтин и от държавно субсидирания „Фолксемпфенгер“, който поправя из къщите на съседите. Във фабричния си вид радиоапаратът хваща само силните дълговълнови програми на „Дойчландзендер“. Нищо друго. Никакви чужди станции.
Децата крещят от възторг, като го показва. Юта го гледа с безразличие.
Мартин Захсе пита:
— Имаше ли много математика?
— Сладки? Сирене?
— Дадоха ли ви да стреляте?
— Возихте ли се на танкове? Как няма да се возите!
Вернер казва:
— Питаха ме разни неща. Няма да стане, не отговорих на страшно много въпроси.
Но става. Пет дни след завръщането му от Есен писмото пристига. С орел и пречупен кръст, във внушителен плик без марка. Като писмо от Всевишния.
Фрау Елена пере. Малките деца са скупчени около новото радио: половинчасово предаване, което се казва „Детски свят“. Юта и Клаудия Фьорстер са с три по-малки момиченца на куклено представление на площада; от завръщането на Вернер Юта е разменила с него едва две-три думи.
„Призван сте“, се казва в писмото. Вернер трябва да се яви в Националния политически образователен институт № 6 в Шулпфорта. Стои в салона и се мъчи да осъзнае случилото се. Напукани стени, провиснали тавани, пейки, търкани от безброй деца след отварянето на фабриката за сираци — мината. Той е намерил изхода.
Шулпфорта. Плюнка на картата, близо до Наумбург, в Саксония. Триста километра на изток. Не е и сънувал, че ще пътува толкова далеч. Носи замаян писмото на двора, където фрау Елена пере чаршафи сред облаци от пара.