Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
Имаше нещо тайнствено в цялата история. Хората сякаш се примириха с мисълта, че следствието трябва да се прекрати и граф Харо да бъде освободен, макар и не съвсем оправдан, защото в процеса бяха забъркани много хора, сред които и един принц от чужбина. Случаят се оказа много компрометиращ за висшите кръгове.
Обществото се раздели на две: едната част защитаваше графа, а другата смяташе, че е твърде възможно той да е виновен. Но и тази група таксуваше постъпката на графинята за лоша. Тя си е изпросила тоя край, след като е опетнила името на графа.
И въпреки това граф Харо Тройенфелз вече бе мъртъв за обществото. Сам той съзнаваше, че повече не съществува за това общество. Това го принуди да се върне веднага след освобождаването от ареста в замъка Тройенфелз. Той жадуваше за самотата в замъка, за своята малка дъщеричка, която толкова нежно обичаше и която не бе виждал от онзи печален ден, в който бе арестуван.
И ето го сега сред своите слуги — един белязан, заклеймен, опозорен в очите на света граф. Той виждаше, че и неговите хора не са съвсем убедени в невинността му. Това свиваше измъченото му сърце.
Харо прехапа устните си до кръв, когато се изправи пред тях. Без да произнесе нито дума, кимна вяло за поздрав и пое към стълбището, което се намираше в дъното на преддверието.
Бледо, мрачно бе лицето му, в погледа му се четеше неизразима мъка. До стълбата още стоеше мадмоазел Пердюноар, гувернантката на дъщеря му, и го гледаше плахо. Мрачният му горящ поглед се спря на нея и тя се скри зад голямата колона. Граф Харо изтръпна.
— Мадмоазел! — извика той сурово.
Тя надникна иззад колоната.
— Какво желае господин графът?
— Утре сутринта ще напуснете замъка. Ще взема за дъщеря си немкиня възпитателка.
Мадмоазел злобно го стрелна с очи.
— О, аз сама си отивам, не ще остана в къща, където е извършено такова престъпление.
При тези думи той се обърна към касиера, който стоеше зад него.
— Утре мадмоазел да получи заплата за три месеца и пари за пътни разноски.
Касиерът се поклони:
— Добре, господин граф.
Графът изведнъж се поклони пред хората си и с висок твърд глас заговори:
— Никого не задържам. Който иска да напусне замъка Тройенфелз, може без всякакви пречки да стори това дори и ако е свързан с договор. Ще анулирам всеки договор. Който не желае да остане, ще получи тримесечна заплата.
Той отново се насочи към стълбата, когато край него прелетя нещо бяло. Това беше малката контеса Гилда, очарователно петгодишно момиченце с руси къдрици и сини очи.
Боса в светла нощничка, тя изтича по стълбите надолу и протегна ръце към графа.
— Татко! Мой мили, добри татко!
— Моя малка Гилда, мое мило дете — каза той с трогателна нежност, понесъл я нагоре по стълбите.
Горе стоеше бавачката на детето.
— Извинете, господин граф, не успях да задържа контесата.
Графът кимна с глава.
— Какво, значи избяга от Анриет, моя малка Гилда? — топло чувство го обзе, когато отново притисна до гърдите си момиченцето. Беше щастлив — между бащата и дъщерята нямаше нищо, което би могло да ги раздели. За него неизменно биеше едно сърце, изпълнено с обич и преданост.
— Анриет искаше да съм в леглото да спя. Но Беата ми каза, че тази вечер ще си дойдеш и аз не исках да заспя. Откога не съм те виждала, татко, откога! Молих Беата да те чакам, но тя ме накара да си легна. Чух гласа ти и като хукнах…
— Мой малък слънчев лъч — каза графът просълзен. Той я занесе в спалнята й и я сложи върху леглото. Малката контеса видя сълзите в очите му.
— Татко, ти плачеш? — извика Гилда уплашена.
Той коленичи до леглото й и я прегърна с двете си ръце, сякаш се страхуваше да не му я отнеме някой.
— Нищо, дете мое, аз така…
— Сърдиш се, че избягах от леглото, за да те посрещна?
Той я погали с треперещи ръце.
— Не, о, не! Колко е хубаво, че си мислила за мен.
Гилда кимна утвърдително с глава, въздъхна облекчено и допря бузата си до неговата.
— Когато замина, аз толкова плаках. Никой не дойде да ме утеши. Мадмоазел приказваше такива глупости. Казваше, че не знаела дали някога ще се върнеш. А Беата си запушваше ушите, когато плачех. Анриет пък ревеше заедно с мене. А мама, ах, тя лежи в земята и няма да се събуди, нали? Тя не може вече да ми се кара. О, татко, толкова ме болеше ей тук за тебе!
Тя посочи сърцето си и го погледна с обич.
— Моя сладка малка, толкова ли те болеше твоето малко сърчице?
— Така се радвам, че пак сме заедно. Нали няма да си отидеш вече, татко?
— Не, мое дете, никога вече.
— Как? Няма вече да ходиш в двореца? А мен ще вземаш ли? Мама не ме искаше!
Той погледна над главата й: неговото нещастие ще хвърли сянка и върху съдбата на детето му. То ще разбере един ден, че е дъщеря на човек, оправдан само по липса на доказателства. Щом хората го смятат за убиец на жена си, дъщеря му ще бъде дете на убиец, ако все пак не смогне да разнищи тази мистерия.