Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— За какво говори? — попита Саймън.

Сангфугол се намръщи.

— Той каза на принца някои неща за Трън, преди ти да заминеш да го търсиш. Не знам за какво друго става дума. — Той се наведе и сграбчи Таусър над лакътя. — Хм! Лесно му е да се оплаква — не му се налага да играе ролята на бавачка. — Усмихна се кисело на Саймън. — Е, може би има лоши дни в кариерата на един рицар, нали? Като например, когато те почнат с мечове и прочее? — Изправи шута и изчака старецът да запази равновесие. — И Таусър, и аз не сме в много добро настроение, Саймън. Ти не си виновен. Ела да се видим по-късно и да пийнем винце.

Сангфугол се обърна и поведе Таусър през развълнуваната трева, като се опитваше хем да го подкрепя, хем да го държи възможно по-далече от чистите си дрехи.

Когато Саймън се върна в Дома на раздялата, принц Джосуа му кимна признателно. Младият принц се почувства странно да го хвалят за такава дребна работа. Еолаир тъкмо довършваше описанието си за падането на Хернисадарк и за бягството на хернистирците в планините Грианспог. Докато разказваше за оттеглянето на остатъците от народа си в пещерите, които прорязват планината, и как били отведени там от дъщерята на краля, херцогиня Гутрун се усмихна.

— Тази Мейгуин е умно момиче. Щастливи сте, че я имате, щом жената на краля е толкова безпомощна, колкото я описваш.

Усмивката на графа беше болезнена.

— Права си, милейди. Тя наистина е дъщеря на баща си. Дори бях започнал да мисля, че ще е по-добър водач от Гуитин, който беше малко твърдоглав… но вече не съм толкова сигурен.

И той разказа за странностите на Мейгуин, за виденията и сънищата й и как тези сънища отвели дъщерята на Лут и него дълбоко в сърцето на планината, в древния каменен град Мезуту'а.

Докато разказваше за града и за необикновените му обитатели — дуорите, всички го слушаха смаяни. Само Гелое и Бинабик не изглеждаха поразени от разказа му.

— Изумително! — прошепна Странгиард и впери поглед в тавана на Дома на раздялата, сякаш сам беше се озовал дълбоко в недрата на Грианспог. — Залата на образците! Какви ли чудесни истории са разказани там?

— Можеш да прочетеш някои от тях по-късно — каза му Еолаир с нещо като насмешка. — Радвам се, че ученолюбието е оцеляло през тази дяволска зима. — После отново се обърна към другите. — Но това, което е може би по-важно от всичко, е казаното от дуорите за Великите мечове. Те твърдят, че са изковали Минияр.

— Ние знаем малко от историята на Минияр — каза Бинабик. — Дуорите, или двернингите, както ги наричат северните хора, участват в нея.

— Но това, което най-много ни засяга, е къде е отишъл Минияр — добави Джосуа. — Имаме единия меч. Елиас има втория. Третият…

— Почти всички в тази зала са виждали третия — каза Еолаир, — а също и мястото, където е сега — ако дуорите не грешат. Защото те казват, че Минияр е отишъл в Хейхолт с Фингил, но Престър Джон го е намерил… и го е нарекъл Блестящ гвоздей. Ако са прави, Джосуа, той е погребан с баща ти.