Пазачът на фара [bg]

Юлиан не отговори. Просто я изгледа с черния си поглед, изправи се и тръгна след Карл. Няколко минути по-късно Емели видя лодката да напуска кея и да потегля към Фелбака. Всъщност тя знаеше защо не я взимат със себе си. Присъствието на съпруги не бе желано в кръчмата на Абела на остров Флурьо, където двамата очевидно спираха по пътя си. Щяха да се върнат преди смрачаване. Винаги идваха навреме за смените си във фара.

Вратата на един шкаф се блъсна и Емели подскочи. Не мислеше, че има причина да се плаши, но въпреки това я беше страх. Външната врата беше затворена, така че трясъкът не можеше да се обясни с течение. Емели застана неподвижно и се огледа. В стаята не се виждаше никой. Но ако се заслушаше внимателно, можеше да долови далечен, приглушен звук. Това бе звукът от нечие дишане, леко и равномерно, и бе невъзможно да се определи източникът му. Сякаш го издаваше самата къща. Емели опита да разбере какво иска този, който издава звука, но дишането изведнъж спря и отново настана тишина.

Мислите на Емели се върнаха към Карл и Юлиан. С натежало сърце тя се захвана да мие чиниите. Беше добра съпруга, но въпреки това всичко, което правеше, бе грешно. Чувстваше се безкрайно сама. Но в същото време не беше така. Все по-силно започваше да долавя присъствието им на острова. Чуваше шумове, усещаше ги, както преди малко. И вече не се страхуваше. Те не желаеха да й сторят зло.

Докато седеше наведена над коритото за миене, а сълзите й капеха в мръсната вода, Емели усети ръка на рамото си. Утешителен жест. Не се обърна. Знаеше, че няма да види никого зад себе си.