Детето на нощта [bg]

Изви глава да се взре в съратниците си - изопнати от смай­ване лица, ръце пред носовете и устните, за да се опазят отчас­ти от вонята, разнасяна от ветреца.

- Затова се борим срещу магията - натърти Селик. - И зато­ва сме на прав път. Нито за миг не забравяйте, че магията е при­чинила всичко това. Тя е сила на злото и единствено ние сме прозрели истината. Всички други на света са като слепци.

„Но не задълго“ - добави той наум. Скоро отношението на хората щеше да се промени. Те щяха да се надигнат, за да сло­жат юзди на магията. Стотици и хиляди вече загиваха, унищо­жени от стихии, които никой не можеше да проумее.

Особено го озлобяваше това, че онази кучка стоеше зад всич­ко. Тя бе родила изчадието, чието съзнание съсипваше страна­та. И защо? За да се докопа до по-голяма власт, да господства. Отново се вбеси, смуши коня. си с пети и потегли на юг. Предс­тавяше си каква болка ще ѝ причини преди да ѝ позволи да по­тъне в забравата. Праведното възмездие щеше да означава мъ­чителна смърт за магьосницата.

Тежки дъждовни струи заливаха Баланските планини в късната вечер, когато Илкар и Незнайния се добраха до мястото уморени и гладни. Бяха минаха единадесет дни, откакто се раз­делиха с Дензър. Неприятно студеният мрак се спусна след хла­ден ден, през който слънцето тъй и не се показа. Въпреки наме­талата и кожените дрехи двамата бяха подгизнали. Илкар тъ­неше в съжаление за топлите дни в Джулаца и ласките на Фиона, когато долови някакво движение в скалите по-нагоре.

- Незнаен... - обади се той, но огромен силует се стовари от­към облаците и профуча ниско над тях.

Конят на елфа се изправи на задни крака. Илкар дори не се опита да го укроти, а скочи. И Незнайния се търкулна на земя­та, подковани копита изчаткаха на стъпка-две от главата му, когато неговият кон последва другия в лудешкото бягство.

Драконът зави плавно, едва различим като по-тъмно петно в нощта. Илкар вече подготвяше защитно заклинание, докато тичаше към Незнайния, но огромният мъж се изправи пърга­во. Не посегна към меча, само се мръщеше ядосан.

- Хирад! - надвика с лекота вятъра и плющенето на криле­те. - Никак не ми е смешно.

Нос-Каан прелетя над тях, устремен обратно към своя Чоул.

- Винаги се пазим, иначе не може - долетя гръмогласен от­говор.

Едра фигура заподскача надолу по скалите към тях. Явно не се плашеше от опасността да си потроши костите при първото подх- лъзване. Илкар не би и очаквал друго от Хирад Хладнокръвния. Скоро видя дълга рошава коса и още по-рошави животински ко­жи. Хирад налетя и придърпа елфа за мечешка прегръдка.

- Радвам се да те видя!

Илкар се дръпна и сбърчи нос.

- Още ли не си построил баня в този пущинак?

Зъбите на Хирад лъснаха на фона на наболата тъмна брада.

- Извинявай, тези кожи доста смърдят. Тук не мога да ги обработя както се полага. Ще ги занеса скоро на някой майстор в Блекторн.