Детето на нощта [bg]

Стъпеше ли на тази земя сега, щеше да оскверни паметта им. Първо трябваше да изпълни своята мисия, колкото и да напи­раха съмненията. Пак се зарея във висините и опита да прояс­ни ума си.

Обучението предизвика почти незабавна промяна у дъщеря ѝ, както се бе опасявала. Нямаше го безгрижието, с което пееше на куклата си. Замени го сдържано, едва ли не отчуждено спокойст­вие. Ериан откриваше не само детски мисли в погледа ѝ, сякаш Лиана претегляше всичко, което виждаше, чуваше и усещаше. Предполагаше, че това личи и в различните спектри на маната.

Ериан размишляваше уплашено в какво може да се превър­не нейната дъщеря и се гордееше, че тя е бъдещето на Единст­вото, дори ѝ завиждаше за чудесата, които може би ще се отк­рият пред нея.

И сред топлите въздушни течения над Херенденет чувството за вина я споходи отново. Знаеше, че Лиана страдаше в Дордо­вер и трябваше да си тръгнат оттам, но дали тук ѝ беше по-добре? Още пищеше нощем, още се будеше с плач от болките в гла­вата. Все пак имаше утеха - даде на дъщеря си шанс да оцелее и да върне на Балея дар, който можеше да изчезне завинаги.

Нищо обаче не пропъждаше тревогата. На излизане от Зала­та на целостта старите елфиди трудно скриваха безпокойство­то, изписано по лицата им. Личеше и изтощението им, макар че обучаваха Лиана едва отседмица. А и разговорите им шеп- нешком, които прекъсваха неловко, щом забележеха Ериан наблизо...

Реши, че се налага пак да говори с Ефимер, и започна да се издига, за да провери докъде се простира илюзията. Достатъч- но беше да я делят петдесетина стъпки от земята, за да започне сградата да помътнява. Досущ като сивкав облак, плъзнал по Цялото небе, подробностите се сляха и различните пристройки изчезнаха, скрити под неимоверно сложното заклинание. Са­мо десетина стъпки по-нагоре Ериан не виждаше нищо друго, освен обвит в мъгла отдавна угаснал вулкан.