Детето на нощта [bg]

Все пак в живота му бе имало повече радост. Западняците до­несоха смърт и опустошение, но бяха прогонени преди години в земите си отвъд планините Чернотрън. Съмняваше се, че няко­га ще дръзнат да нахлуят отново. Или най-малкото ще е минало доста, след като тялото му бъде положено в семейната гробница. Тъкмо се подсмихваше на тази мисъл, когато втори трясък про­гони спокойствието и градският пазар се смълча. Стъписващи­ят звук отекваше през земята и стените на замъка потрепериха.

Бръчките по лицето на Денебре се врязаха по-дълбоко, той заслони очи с потрепваща длан и напрегнато се взря в ниските хълмове край южния бряг на малкото езеро.

По склон, обрасъл с трева и шубраци, криволичеше черен белег. Не помнеше да го е имало преди... дали не беше от пожар през жежкото лято? Веднага завъртя глава. Не би забравил та­кова произшествие.

Сърцето му затуптя тревожно. Белегът се движеше надолу, пог­лъщаше ярката зеленина и бълваше облаци прах към небето.

- Не, не... - зашепна старецът.

Дишането му се накъса. Навън изгърмя още два пъти, зей­наха нови две цепнатини, във внезапно отворилите се бездни пропадаше пръст, а грозните кафяво-черни ивици препускаха По склона със страховит тътен.

Стените на замъка се тресяха все по-силно. Откъм пазарния площад се носеше уплашена гълчава. Сергиите подскачаха, по калдъръма се разпиляха портокали, търговците се суетяха на­около в опит да опазят първо стоката, а не себе си.

С неимоверна бързина пукнатините, оставащи невидими за хо­рата в града, прорязаха южния бряг и изчезнаха под езерото. Бо- ботенето не спираше, земята затрепери неудържимо. Зад гърба на Денебре падна картина, цепениците в камината се разместиха.

От средата на езерото плъзнаха вълни във всички посоки, по повърхността се пукаха огромни мехури и накрая с оглуши­телен грохот изригна водна стена и се пръсна наоколо като по­роен дъжд.

Старецът се вкопчи в перваза, не знаеше дали ще се задър­жи на краката си. В залата се сипеше прах.

Съсипията не спираше. Плодородните земи северно от езе­рото се сипеха в бездната, сякаш ги засмукваше самият ад. По лицето на Денебре се стичаха сълзи. Каквото западняците не успяха да сторят, природата щеше да постигне преди хората да са се опомнили.

Наведе се да погледне. В града цареше бъркотия. Мнозина крещяха или надаваха вопли. Подметките се плъзгаха по раз­търсваните улици, врати тряскаха сами, от прозорците дрън­чаха натрошени стъкла.

- Бягайте, бягайте!...

Денебре прокле немощния си глас. Колкото и да размахваше ръка, дори някой да го видеше, как да разберат какво им подс­казва? Гледаше безпомощно как земята поглъща неговия град.