![Знакът на жрицата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/7/znakt-na-zhricata-bg-download.jpg)
Знакът на жрицата [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9789549420555
- Переводчик: Неда Димова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на жрицата [bg]». Краткое содержание книги:
Тя вдигна глава и ме погледна, без дори да опита да скрие сълзите си. Аз извърнах поглед.
— Давин. Ела и седни.
Когато бях по-малък, обичах да седя в краката й и да се облягам на тях. Но не смятах, че можех да го направя сега. Вместо това седнах на пейката.
— Странно — каза ми мама тихо. — Чух гласа й преди няколко дни. И аз… аз я отпратих. Това, което правеше, бе опасно за живите хора, затова й казах да се връща обратно. Дори не се опитах да я изслушам… Може би тогава щях да знам къде е.
— Искаш да кажеш, че е била жива?
— Тогава така си помислих. Сега… сега не съм толкова сигурна. Може би защото… може би е успяла да дойде при мен, защото е умирала.
— И аз я чух — казах аз. — Деня, след като изчезна.
Усещах погледа й, но се бях втренчил в пламъците.
— Какво ти каза?
— Нищо. Само ме повика.
— Колко пъти?
— Веднъж. За малко да падна от коня. Точно на това място бяхме търсили под дърво и камък, защото си мислех, че може би ще е наблизо. Но не намерихме нищо.
Настъпи кратко мълчание. Един пън в огнището въздъхна тежко и се сцепи по средата. Оттам изскочиха лакоми нови пламъчета.
— Мамо? Какво означава това?
— Не знам, съкровище. Но още не мисля да спра да се надявам.
Останахме така мълчаливи през цялата нощ. Аз вглъбен в моите мисли, тя — в своите. Почти нищо не си казахме. Но бе по-добре, отколкото да будуваш сам.
— Давин? — обърна се тя към мен на зазоряване. — Няма ли… да ме погледнеш?
Опитах. Наистина опитах. Но всеки път, щом вдигнех глава, за да срещна погледа й, срамът ме изгаряше. Защото Роза беше права. Аз бях виновен. Донякъде. И в същото време не бях. Нали? Аз исках само… Беше защото…
Не трябваше да става така… Извиненията просто извираха.
— Не мога — прошепнах аз. — Прости ми. Просто не мога.
Тя се изправи с усилие и леко вдървено.
— Няма нищо, Давин, Нека си легнем и да поспим малко, докато още можем.
Но имаше значение. Разбира се, че имаше значение.
— Аз… съжалявам — запелтечих аз.
— Забрави, съкровище. Няма значение. Не трябваше да те моля.
И в този миг огънят на срама се разпали по-силно от всякога.
12.
Кукла за бой
Дина
— Хванете го! — извика чернобрадият и се изсипа от фургона. — Хванете малкия негодяй!
Той се хвана за носа с едната ръка, а кръвта се процеди между пръстите му. Между елите се виждаше малкото пъргаво телце на Тавис, който търчеше така, сякаш самият дявол беше по петите му. И това бе съвсем разбираемо, тъй като трима от фалшивите търговци се втурнаха веднага след него, двама пеша и един на кон.
„Бягай, Тавис! — помислих си аз. — Бягай колкото ти крака държат!“ Бързо се огледах наоколо. Докато всички гонеха Тавис, навярно и аз можех…
— Ти оставаш тук — една ръка стисна китката ми в желязна хватка и отново ме дръпна на земята. Аз все още бях слаба и отпаднала заради вещерския корен и краката ми се пречупиха в коленете като подпалки.
— Боли! — запротестирах аз, защото имах чувството, че стискат ръката ми в клещи.
— Ах, каква трагедия! — каза мъжът тихо и изобщо не отпусна хватката.
Аз се втренчих ядосано в него, но той се пазеше да не уловя погледа му. Мнимият Ивайн. Останалите го наричаха „господарю“ и аз разбрах, че той идваше от планината Сагис и бе роднина на майката на Дракан. Следователно един вид братовчед на самия Дракан. Това всъщност не беше особено изненадващо — той и Дракан със сигурност много си пасваха, помислих си аз ядосано.
Взрях поглед между дърветата, но не можех да видя нито Тавис, нито преследвачите му. Цял ден бяхме следвали една малка пътечка през гъста мрачна елхова гора. Стеблата бяха толкова близо едно до друго, че на гората й бе нужен само миг, за да погълне Тавис, трима големи мъже и един кон. Чувахме викове, но не и тропот от копита или стъпки, защото земята бе покрита с пухен килим от стари кафяво-жълти иглички.
Валдрако се размърда неспокойно.
— Сандор — каза той на чернобрадия. — Вземи сивия жребец и отиди да видиш какво става. По дяволите, не може да е нужно толкова много време да намериш едно малко упорито момче.
— Той е хитър — измърмори Сандор и попи кръвта от носа си с шала. — Пуснах го, защото каза, че му се пишка, и докато отвързвах краката му, този дрисльо ме ритна в главата и избяга от задната страна.