Нови римски разкази [bg]

За някои жени с пищна фигура се казва, че тялото им говори. От това, което Адалджиза ми казваше с личността си, се самозалъгвах, че няма да е трудно да я покоря. Също и поради колата, защото е всеизвестно - за жените тя е неустоима: никоя не отказва един кръг с кола.

Но каквото и да говореше тялото на Адалджиза, първия път, когато се приближих, спрях колата и отворих прозорчето, отговорът и прозвуча много сухо:

Предпочитам да ходя пеша, полезно е за краката.

След първия опит я спирах още няколко пъти и винаги получавах отказ; накрая престанах да си въобразявам и реших, че тялото на Адалджиза вероятно говори, но казва лъжи. Тогава започнах да я наблюдавам: така открих, че тя наистина не се качва на кола, че - рядък случай -няма приятел, разполага с два свободни дни в седмицата, неделя и четвъртък, но ги прекарва вкъщи или излиза с приятелка; и въобще беше онова, което обикновено наричаме сериозно момиче.

След последното разкритие би трябвало да спра да се интересувам от нея, но се оказа твърде късно: бях влюбен. За да не бия на очи, свикнах да паркирам колата наблизо, около пиацата на таксита, отивах пред къщата и заставах на пост, както споменах, между пет и седем. Прекарвах известно време с шофьорите на таксита, хора разпуснати, схванали маневрите ми, но се правеха на нищо неподозиращи; или сядах срещу входа на пейка в сянката на едно дърво. Накратко, разбрах всичко за нея и за семейството, при което работеше, по-скоро за техните навици между пет и седем часа. Семейството не беше многолюдно: баща вдовец, дъщеря около двайсетгодишна и син на петнайсет. Точно в пет бащата излизаше от къщи. Той беше възрастен мъж, облечен целият в сиво и черна шапка с широка периферия. Беше адвокат по наказателно право, както ми казаха, много добър в оправдаването на най-големите крадци и дори убийци, хванати на местопрестъплението. Имаше повехнало лице и увиснали бузи като на ловджийско куче, шкембе, но не голямо, и понеже носеше широки дрехи, то съвсем се губеше. На устната му висеше неизменна цигара, а пардесюто му беше посипано с пепел. Навярно беше неутешим вдовец, защото носеше траура на ръкава си вече пет години, след като жена му бе починала, и поне веднъж в седмицата ходеше на гроба и.