Нови римски разкази [bg]

райета и тъмносини шорти за плаж; поготин от обикновено. Като стигнах до двамата, спрях, отворих прозореца и поздравих сухо:

- Здрасти, Тулио.

Инес весело обясни:

- Тулио ми се обади и го поканих да дойде и той.

Тулио безочливо се усмихна:

- Нали няма проблем, а? И без това за теб най-важното е да караш колата, нали?

Непредпазливите му думи ми подействаха по-силно от отрова. Отговорих с вид на будала:

- Защо не?! За мен е важна колата, останалото е без значение. Хайде, качвайте се.

Качиха се: Инес на задната седалка, Тулио - отпред. В първия момент положението ми хареса, но много скоро се усетих, че няма защо да съм доволен. И действително - Тулио веднага се обърна към Инес, тя се наведе към него. И докато аз внимавах в пътя, те започнаха оживен разговор, съвсем като влюбени или каквито скоро щяха да бъдат. Какво си казваха? По малко от всичко: шеги, намеци, комплименти, инсинуации, полуфрази, хвърлени думички... Най-много ме дразнеше тонът: възбуден, проникващ, палав, съвсем като двама, които се разбират и не им пука какво си говорят, и без това всичко е уговорено.

В това време излязохме от Рим и се понесохме по Виа Аурелия. Идеята беше да отидем в Санта Маринела, вече беше късно, налагаше се да се бърза. Да бързам, лесно е да се каже. През цялото време се намирахме в колона от коли, големи и малки, италиански и чужди, луксозни и малолитражни. От време на време се виждаше по някой камион цистерна за мляко, някой автокар на морските колонии, управляван от луд, който изпреварваше сякаш кара моторетка. Превключих на ниска скорост и навярно щях да продължа така, ако онези двамата до мен не ми играеха по нервите с дрънкането си. Не знам как и защо, но изнервянето и ревността се отразяват на карането ми и аз ускорих, вероятно с мисълта да стигнем по-бързо в Санта Маринела и да се сложи край на този техен прекалено конфиденциален разговор. И така, започнах да изпреварвам колите една след друга, както се нижат перли. На настойчивото ми клаксониране някои веднага се отдръпваха встрани, добри шофьори, които спазваха правилата за движение; но други по никакъв начин не допускаха да бъдат изпреварвани. Забелязах, че възпитаните коли са най-мощни, онези огромни и луксозни, управлявани от хора, на които не им пукаше за изпреварването; и без това знаеха, че стига да искат, могат да карат по-бързо от всички. Най-кофти бяха малолитражните коли, пълни с жени и деца, карани от главата на семейството. Тези клетници, прекарали седмицата, седейки в офиса, искаха да покажат на децата и на жената, че са спортни натури, тарикати, яки момчета; така в момента на изпреварването, вместо да намалят и да дадат път, натискаха газта. Бих ги избил, още повече че докато те - сериозни, уважавани, невъзмутими - ускоряваха до край колата на изплащане, цялото семейство ме оглеждаше през задното стъкло с подигравателни и триумфиращи физиономии, все едно казваше: