Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Аз обаче ги държах под око. Тулио седеше обърнат назад, с прегънат върху възглавницата крак и впити в облегалката ръце; Инес се навеждаше към него и с една ръка се държеше за облегалката, макар че не беше нужно. В един момент незабелязано обърнах огледалцето и вече виждах не пътя зад мен, а облегалката с техните ръце. След малко забелязах как ръката на Тулио се плъзга внимателно и бавно към китката на Инес и я покрива. В същия момент Тулио подвикна:
- Давай, Джиджи, мини тази малолитражка, какво чакаш?!
Погледнах пътя: ставаше дума за колата пред мен - караше бързо. Беше старо комби, на покрива му беше завързана бебешка количка. Вътре се виждаше обичайното меле от жени и деца; на кормилото както винаги главата на семейството, с къс, дебел врат, черни космати ръце, стиснали волана - марионетка. Когато преместих поглед от ръцете на Тулио и Инес към колата, първо видях не шофьора, а лицето на шестгодишно момченце, грозно и бледо, с щръкнали уши, което правеше гримаси и се плезеше. Детето гримасничеше, защото мислеше, че аз съм бесен, задето баща му ме е изпреварил; а аз, не знам защо, сметнах, че ми се подиграва заради Тулио и Инес. Погледнах го със смръщени вежди. Майка му беше обвила ръка около гърдите му, а то бе залепило нос о стъклото; погледна ме отново и ми се изплези. Вдигнах поглед към огледалото и видях как Тулио обхвана китката на Инес и започна да я гали по ръката. В същото време лицемерно подхвърли:
- Хей, да не си омагьосан? Дай газ!
Инес, с премалял от любовно смущение глас, потвърди:
- Караме много бавно... така никога няма да стигнем в Санта Маринела.
Отвърнах:
- А, така ли, не се движим достатъчно бързо? Сега ще видите.
Намирахме се на прав участък, чак в далечината завършваше с изкачване. Отдясно, на най-високото място на терена, имаше ограда, отляво редица от чинари, наклонени към пътя, а стеблата им боядисани в бяло. Включих трета, натиснах докрай газта, надух клаксона и полетях с пълна скорост, с мощен рев на мотора. Ще повярвате ли? Бащата на семейството, вместо да отбие вдясно при моя сигнал, застана в центъра на шосето и ускори и той. Така бях принуден да остана зад него. Тулио възкликна:
- Хей, какво правиш! Не те ли е срам?
После вдигнах очи и видях, че момченцето ми се плези. Тогава застанах отново вляво, надух клаксона и се изравних с комбито. Бяхме почти в края на правата отсечка, където започваше нагорнището. Главата на семейството даваше газ, аз не успявах да го задмина и умирах от яд. Неочаквано започнах да го настигам. Но точно тогава от завоя излезе кола право срещу мен, с умерена скорост, ала достатъчна, за да попречи на изпреварването ми. Трябваше да се откажа и да се прибера отново. Не знам обаче кой дявол ми пошушна да изпреваря. Колата на главата на семейството също ускори, едва успях да се дръпна плътно вляво, в канавката, за да избегна челния удар, и забелязах как дънерът на един чинар пред мен се приближава. Стори ми се, че чух гласа на Тулио да крещи:
- Спри, спирачка!
После не усетих нищо повече.
Безсмислено е да разказвам по-нататък: купете си понеделнишкия вестник и ще намерите подробностите. Искам само да кажа, че единствен аз се отървах леко: десет дни, ако няма усложнения, каквито, за щастие, нямаше. Но Тулио беше със счупен крак и прекара два месеца в болницата, където ходех всеки ден на посещение. Инес си счупи ръката, която с такава кротост бе оставила на ласките на Тулио, и си я носи в превръзка около врата повече от месец. За колата по-добре да не говорим; в близките дни ще я продам за скрап. Но знаете ли какво ми каза доктор Фронтини, буден младеж, който лекуваше Тулио и на когото разказах най-подробно как се случи всичко?
- Подсъзнателно сте искали да унищожите колата, която ви е пречела да обичате Инес, да убиете от ревност приятеля си, да убиете себе си от отчаяние, защото вече не сте обичан и да накажете приятелката си за изневярата. И частично успяхте.
Попитах го:
- А ще ми обясните ли какво е подсъзнание?
Той отвърна:
- Онова, което не знаем за самите себе си.
Тогава казах:
- Може би! Аз исках само да направя изпреварване и не успях, това е всичко.
Но след инцидента се отказах да шофирам и се сгодих за Инес. А Тулио? Двамата сме отново приятели, както преди.
СЛУГИНЯТА ГОСПОДАРКА
През онази пролет си бях създал навик да ходя всеки ден към пет часа на Пиаца дела Либерта и да заставам пред неголяма сграда. Там работеше момичето, което ме интересуваше в момента. Шофьор съм и бях само с един клиент. Този странен тип правеше совалка между Рим и Милано с влак или самолет по работа; според него работата не можела да се върши чрез кореспонденция. През по-голяма част от времето него го нямаше и аз бях свободен да правя каквото искам. Момичето се казваше Адалджиза и целият квартал я знаеше заради красотата и: брюнетка, косите и започваха ниско на челото, на човек му идваше да ги дръпне, толкова бяха лъскави, силни и гъсти; лицето и широко, със светли очи и червени устни; тялото и стегнато и твърдо като статуя. Ходеше с вдигната глава и изпъчени гърди, величествена, това я правеше да изглежда висока, а всъщност беше по-скоро дребна.