Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Не чак толкова — отвърнах аз. — Чела съм всичките поне по три пъти.

— Така ми липсва четенето — призна си младежът и взе от рафта „Гордост и предразсъдъци“. — Липсва ми ученето на безполезни неща. Латински. Висша математика.

— На мен ми липсват приятелите — отбелязах аз. — Приятелите. Семейството. Храната. Всичко това. — Усмихнах се, но Алекс не го стори.

— На мен ми липсва домът — заяви той. — И чувството в читалнята на библиотеката. Все едно нищо друго няма значение освен книгата, която четеш в момента. — Младежът върна „Гордост и предразсъдъци“ на рафта, — Липсва ми гордостта. Грехът на гордостта.

— Не мисля, че е грях да си горд — казах аз и погледнах към купите, които бях спечелила от фигурното си пързаляне. — Не и ако си работил достатъчно усърдно, за да постигнеш целите си.

Алекс поклати глава.

— Не ме разбираш — отвърна той. — При теб е различно. Ти се грижиш къщата ти да е чиста и се гордееш, че е такава. Нямах предвид това.

Подразних се от намека на Алекс, че единственото постижение в живота ми е било във войната срещу прахта.

— Гордея се от много неща — възразих аз. — Едно от тях е, как семейството ми се справи с всичко. Как се борихме, за да останем живи. Да запазим надеждите си живи. Доста се гордея от това. Мислиш ли, че това е грях?

— Не, разбира се, че не е — отвърна Алекс. — Но не говоря за такава гордост.

— Оу — учудих се аз. — Имаш предвид суетата. Да се гордееш от това, че си красив и богат.

— Нито пък това — не се съгласи младежът.

— Тогава какво е? — попитах аз.

Алекс погледна навън през прозореца ми, към неизменно сивия пейзаж.

— Добре — започна той. — Може би ще ме разбереш по-добре, ако ти разкажа за буркана за монети. Налагаше се да си купуваме училищните униформи, затова майка ми имаше буркан за монети. Всеки ден изпразвахме джобовете си и ако в тях имаше някакви монети, ги пускахме в буркана. Един ден майка ми хвана баща ми да взема от тези монети. Нямаше пари за бира. Тя полудя. Това беше най-лошият скандал, който някога бяха правили. Майка ми имаше планове за нас. Всеки цент, който спестявахме, беше важен за нея. — Алекс млъкна за миг. — Баща ми взе буркана и го хвърли в средата на стаята. Монетите се разлетяха навсякъде. Майка ми падна на колене, за да ги събере, но брат ми, Карлос, ме блъсна на пода. Вината била моя, каза ми той. Аз съм бил онзи, заради когото се карали.

— Сигурно е било ужасно — отбелязах аз. Дори в най-лошите си свади, мама и татко винаги ни бяха убеждавали, че вината не е наша.

— Заклех се никога вече да не изпитвам срам — продължи Алекс. — Срамувах се не заради това, че родителите ми се караха и аз бях причината. Срамувах се, че мама лазеше по пода и събираше монети, за да ни купи дрехи, които другите деца приемаха за даденост. На следващия ден си намерих работа. Работех, когато можех. Най-накрая започнах постоянно в една пицария. Плащах си сам униформите и учебниците. Дойде краят на буркана за монети. Майка ми намери друг начин, за да купи униформите на сестра ми. Чувствах се горд. Горд, че бях умен. Горд, че хората ме забелязваха и ме уважаваха. Горд, че бях амбициозен. Горд, че бях прекалено добър, за да не свърша като родителите ми. А сега моля за чисти дрехи за сестра ми. Моля за всяка хапка храна, която получаваме.