Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
А той продължи:
— … Дадох парче от себе си, и друго бях готов да дам. Гаче на себе си не бях нужен. А сега, като свършва тая история, ми докривя… Викам си, ами ако Поживея още? Къде обаче? — питам. — Къде ми е къщата? Къде? Няма я… Избили ми семейството и къщата изгорили. Като научих, хич не отидох в моето село. Да ида там, все едно в гробище да се заселя! Всеки ден кръв да ми капе от сърцето. Сам да се уморя… И на, реших да дойда в Березовска… Може пък да свикна… Вие сте малки, имате време да ви порасне козинка. Пък аз нямам. Без надежда се заселих… Чак сега се посъвзех. Ей там, зад гарата работя, в помощното. Ако ви трябва нещо, питайте за Демян…
Каза това и сякаш се скри под козирката си. Прибра се като костенурка в черупката си. Когато братята слязоха на гарата и благодариха, той сякаш се пооживи, кимна им:
— Ха по живо, по здраво! — и дръпна поводите. — И изобщо се обаждайте, ако не избягате… Щото лично аз няма да бягам. Този край е богат, може да се живее… Страхът разваля всичко. Пък аз нямам от какво да се страхувам. Свърши ми се страхът…
Братята още веднъж казаха „Благодаря“ и тръгнаха. Тръгнаха разкрачени, върлините на каруцата здравата бяха натъртили кокалестите им задници. Довлякоха се до серните ямички, наплискаха се, олекна им. Съвсем им олекна. Сякаш тези смрадливи ямички бяха пълни с живата вода от приказката.
А някога, в незапомнени времена, тук са идвали на бани госпожици и госпожи от северните столици… С бели премени и пъстри чадърчета, с охолни карети, тук са се разхождали столични дами и мустакати офицери, и то само за да пийнат кавказки води и да укрепят здравето си… Свирел им е духов оркестър, цъфтели са глицинии. А след баните прекрасните господа са се качвали На високото, при ротондата, и са гледали далечните върхове, обвити в златна предзалезна светлина… Както се изрази Регина Петровна: съзерцавали са ги!
Дали е било така, или възпитателката им бе измислила нова приказка, братята не разбраха. Минерални води е имало, те са текли тук и преди Кузминчетата да се родят. Виж обаче за господата, които са биели път без влак чак от Москва — за тях братята откровено се усъмниха. Заради чуреките, заради картофите или заради афъзките, както и да е… Като те застърже, ще хукнеш… Ама водата — то си е вода. И да я ядеш, и да я пиеш все е вода…
Но влак нямаше и нямаше, а оттук, от високото, щяха да го видят отдалече, братята се бяха покачили на малкото връхче, където блестеше снежнобялата ротонда.
Отблизо излезе, че не е чак толкова снежнобяла. Беше къртена, зацапана, пък и всичките й колони бяха нашарени, изподраскани с надписи: на руски и сигурно на немски.
Сашка приседна на каменните стъпала, загледа се в долината. Както навремето били гледали госпожиците и техните кавалери. А Колка намери остър камък и надраска на една колона: „Кузмини от Томилино. 10. 9. 44 г.“
Позасмя се, загледан в надписа. И ние не сме случайни, в минерална вода сме се къпали, залези сме съзерцавали в планината! Ще дойдат след… е… след двайсет години, вече старци като тоя Демян, ще покажат на интернатските чакали тая ротонда: тук се разхождахме със Сашка… Оркестър ни свиреше и госпожиците с чадърчетата ахкаха от възторг…
Колка не успя да доизмисли своята картина, зад далечната гърбица на голия хълм се показа пушек. Братята хукнаха надолу, стигнаха тъкмо за влака.
Сашка делово обиколи композицията, наднича под вагоните, най-сетне намери каквото търсеше и повика брат си. — Виж! — и му посочи с пръст.
Точно под вагона, надвиснал над релсите, бе закрепен мръсен кафеникав сандък, продълговат като ковчег.
Сашка надигна капака и каза на Колка да се пъхне.
— Ама ще заминаваме ли?
— Добре де; защо да не заминем — каза Сашка. — Какво толкова?
Силно пъшкайки от напрежение, Колка се намъкна в сандъка, после влезе и Сашка. Оказа се, че може да се пътува кръстом. В страничната преградка бяха пробити кръгли дупки, през тях можеше да се гледа с едно око. Досами преградката — траверсите, релсите, тревата. Само едно ги плашеше, да не би сандъкът да се откъсне в движение и наистина да се превърне в ковчег.
— Железен ковчег с музика! — каза Колка през дупката. — От северните столици… С карета, на бани… Пристигат I ос пода Кузмини!