Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Христо Чакъра е изнудвал маданджиите да му плащат откуп, та да не разрушава корубите на маданите и техните вади. Принуждавал ги е да заплащат рудата, нагона и кюмюра на самите селяци. Всякакви скрупули са били излишни. Своеволните действия на хайдутите са напълно в духа на това време, когато гяурите плашат данък за „правото“ на умиране и дори за „правото“ да дишат въздух. Само жестоката неправда на силния може да налага такива чудовищни данъци. Плащали са ги и самите хайдути, преди да потърсят убежище в гората, продължавали са да ги плащат и отрудените ангарийни селяци. Тогава защо бейовете да не плащат откуп на Чакъра и неговите хора? Нека бейовете се потрудят да ги изловят и изтребят. Не могат ли стори това, ще плащат откупите, ще заплащат и рудата, и нагона, и кюмюра. Ще плащат, щом искат да печелят…
След време тази желязна логика на хайдутите е принудила маданджиите да се примирят със злото. Принудила ги е не само дързостта на хайдутите, но и стопанската сметка. Защото повредените мадани са бездействували. Поправките са изисквали и време, те са стрували и пари. Пък и ковачите при самите мадани са били платени работници и са получавали надниците си дори в дните на бездействие поради пакостите на хайдутите. А тези пакости карали маданските чукове често да замлъкват. Тогава складовете почвали да се пълнят догоре и да пращят от кюмюр и нагон, от руда и недообработено желязо, а селяците са продължавали да докарват все нови суровини в смълчаните мадани. Текли са и договорните срокове за доставките на желязо, котви, синджири и други съоръжения в далечния Истанбул. Маданджиите са били изправени пред пълна разруха.
И те, маданджиите, постъпили като всички разумни хора — от двете злини предпочели по-малката. Просто нямали друг избор. Чакъра ковал своето желязо, докато то е било горещо — ангарийните селяци били развълнувани от подвига на Станоя Балабанов и неговия съратник, повторно премахнали ангарията, па макар и само на книга, както и от добрата воля на Хюсреф паша, който вече заплащал техния труд. С приповдигнат дух те били готови за нова пасивна съпротива срещу ангарията. Хайдутите умело се възползували от тези техни настроения.
Не било лесно за маданджиите да се примирят със злото и да преклонят глава пред един разбойник. Те повели дълга борба с Чакъра и неговите хора. Изпращали потери от самоковски турци, като четата на Мутиш ага, подкупвали и арнаутски разбойнически шайки да влязат в дирите на хайдутите и да ги унищожат. Такава е била и шайката на главореза Ибрахим Лекя, разбита от Чакъра в боя близо до Рилския манастир. Същата участ сполетяла и шайката на турчина хаджи Дамба, предводител на самоковските табаци. Те всички били подготвяни и изпращани от самите маданджии. Накрая, след толкова безуспешни опити, между турците се пръснал слухът, че Чакъра бил неуязвим, понеже притежавал парченце от христовия кръст; и те почнали да леят сребърни куршуми, убедени, че само куршум от благороден метал могъл да надвие талисмана…
Христо Чакъра не е действувал само със своите десетина отбрани юнаци. Той имал много помагачи в Самоков и в Искровете. В случай на опасност мнозина от тях, повикани лично от войводата, са се присъединявали към хайдутите, а после мирно са е разотивали по домовете си. Тяхното участие в четата е оставало скрито за местните управници. При раняване или смърт на някой доброволец хайдутите са имали грижата да го настанят било в Рилския манастир или в селцата край Искъра, било да заровят тялото му в глухо, отдалечено място. И до днес сред искровци се разправя, че гробовете в седловината Кобилино бранище били на убити хайдути от четата на Чакъра. Това изглежда твърде вероятно, макар да се знае, че на това място са загинали и са били погребани поклонници от Ботевградско, застигнати от страшна снежна буря под Мечитите преди кръгло един век.
Хайдутите имали няколко скривалища в Искровете и по плещите на Пашаница. Тяхното най-близко свърталище до Самоков е било при езерото Карагьол в местността „Пашиница“. Езерото днес не съществува. Наскоро след Освобождението то е било пресушено от самоковски иманяри, тръгнали да дирят съкровището на Христо Чакъра. Друго по-далечно скривалище се е намирало в подножието на Лопушките върхове, а трето — малко на запад от тях, сред непроходимия клек под Купените. Оттам хайдутите са могли лесно да се прехвърлят и към Рилския манастир.