Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Застанах на колене, вдигнах фенера, докато той не бе запукал и не бе подпалил покривалото, и пъхнах ръце под нещото. То сякаш очакваше прегръдката ми. Плъзна ръка отстрани на хълбока ми като плахата милувка на свенлива любовница. Пръстите ми хлътнаха в бялото нещо. На допир плътта беше студена и податлива като гума и аз бях сигурен, че всеки миг пръстите ми ще потънат в нея. Вътре в пихтията мърдаха и шаваха някакви меки неща, аз слязох от микробуса и отстъпих крачка назад. Нещото се свлече върху мен и за миг аз изпитах ужасяващото чувство, че трупът ще се втечни и ще ме залее като мокра речна глина.
Вдигнах лице към нощното небе и тръгнах с несигурна крачка. Отзад Санджай метна на рамо студения си товар и ме последва към храма на капаликите.
8.
Sa etan panca apasyat — purusam, asvam, gam, avim, ajan… Purusam prathaman alabhate, puruso hi prathamah pasunamm…
Запяхме свещените думи от „Сатапатха Брамана“.
— И приносът ще се осъществи в следния ред… първо човек, после кон, бик, овен и коза… Човекът е пръв сред зверовете и най-приятен за боговете…
Коленичихме в мрака пред джаграта Кали. Бяха ни облекли в най-обикновени бели дхоти. Краката ни бяха боси. Челата ни бяха белязани. Ние, седемте мъже, които щяха да бъдат посветени, бяхме коленичили на полукръг пред богинята. Зад нас на дъга бяха наслагани свещи, следваше външният кръг на капаликите. Пред нас лежаха телата, които бяхме донесли като принос. Върху стомаха на всеки от труповете капаликите бяха сложили малък бял череп. Черепите бяха човешки, на деца. Празните очни ябълки ни наблюдаваха вторачено като ненаситните очи на богинята.
Главата на осмия посветен още висеше в ръката на Кали, сега обаче младото лице беше бяло като тебешир и устните се бяха ширнали в злокобна усмивка. Но трупът беше изчезнал от мястото си в подножието на идола и свитият крак на богинята бе вдигнат над празното пространство.
Докато стоях на колене, не усещах почти нищо. В мозъка ми още кънтяха думите на Санджай: „Трябваше да направя с теб това, което смятах в началото.“ Бях глупаво селянче. И още по-страшно, бях глупаво селянче, което никога нямаше да се върне в селото си. Каквото и да изживеех през тази нощ, знаех, че простичките истини на живота в Ангуда са останали завинаги в миналото.
Храмът потъна в тишина. Затворихме очи и потънахме в дхиана, най-дълбокото съзерцание, което е възможно в присъствието на джаграта. Нахълтаха звуци. Реката нашепваше нечуто някакви срички. Нещо се плъзгаше по пода недалеч от босите ми крака. Аз не усещах нищо. Не мислех нищо. Когато отворих очи, видях, че аленият език на идола е увиснал още повече от зейналата уста. Не ме изненадваше нищо.
Напред излязоха други капалики, пред всеки от нас, от другата страна на отблъскващите жертвеници, които бяхме донесли, коленичи по един брамин. Моят изглеждаше добродушен. Може би беше банкер. Човек, свикнал да се усмихва на хората, защото с това си изкарва прехраната.
Моят брамин вдигна дясната ми ръка и я обърна с дланта нагоре, сякаш се канеше да ми предсказва съдбата. Другата му ръка се скри в гънките на широката дхоти. Когато се показа отново, аз видях как за миг проблясва остра стомана.
Първосвещеникът положи чело върху вдигнатия крак на богинята. Гласът му беше много тих.
— Богинята ще се възрадва, ако получи от плътта ви, примесена с кръв.
Останалите свещеници се раздвижиха едновременно като по команда. Остриетата се плъзнаха по дланите ни, сякаш капаликите белеха бамбук. Острието отряза дебело парче от месестата част на дланта ми, която се хлъзна по него. Всички простенахме, но само дебелият мъж извика от болка.
— Ти, о, Всемогъща Богиньо, която обичаш жертвена плът. Приеми кръвта на този човек ведно с плътта му.
За мен думите не бяха нови. Бях ги чувал всеки октомври, по време на скромните празненства Кали Пуджа в нашето село. Всяко бенгалско дете знае молитвата. Но никога досега не бях присъствал на жертвоприношение, което да не е символично. Никога не бях виждал брамин, който държи високо кръгло розово парче от плътта ми, а после се навежда, за да го сложи в зейналата уста на труп.