Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
На петия ден болният неочаквано стана по-зле.
Когато момчето запита лекаря, той поклати глава, сякаш искаше да каже, че е свършено, и то се отпусна на стола и се разрида. И все пак едно нещо го утешаваше. Въпреки че състоянието на болния се влошаваше, нему се струваше, че той си възвръщаше полека-лека съзнанието. Той гледаше момчето все по-внимателно и с растяща нежност, искаше да взема питие или лекарство само от него и все по-често правеше онова напрегнато движение на устните, сякаш искаше да произнесе някоя дума. И понякога го правеше така ясно, че момчето го хващаше буйно за ръката, окрилено от внезапна надежда, и му казваше с радостна нотка в гласа:
— Потърпи, потърпи, татко, ще оздравееш, ще си отидем, ще се върнем в къщи при мама, още малко потърпи!
Часът беше четири следобед. Момчето беше се отдало на един от поривите си на нежност и надежда, когато отвъд най-близката врата на стаята се чу шум от стъпки и след това един силен глас, който произнесе само две думи:
— Довиждане, сестро!
Тия думи го накараха да скочи на крака и да нададе сподавен вик.
В същото време влезе в стаята един човек с голям вързоп в ръка, последван от една сестра.
Детето нададе остър вик и остана приковано на мястото си.
Човекът се обърна, погледна го за миг и също извика:
— Чичило! — и се хвърли към него.
Момчето падна в обятията на баща си, задавено от сълзи.
Сестрите, болничните прислужници и помощникът притичаха и останаха смаяни.
Момчето не можеше да проговори.
— О, Чичило мой! — възкликна бащата, след като изгледа внимателно болния и целуна няколко пъти момчето. — Чичило, синко, как така са те довели при леглото на друг? А пък аз бях се отчаял, че не те виждам, след като майка ти ми писа: изпратих го! Клетият Чичило! От колко дни си тук? Как стана тая грешка? Аз се отървах с малко. Здраво стоя на краката си! А майка ти? А Кончетела? А малката? Как са? Аз излизам от болницата. Да вървим. О, боже господи! Кой би го помислил!
Момчето се помъчи да отрони няколко думи, за да осведоми баща си.
— О, колко се радвам — промълви то. — Колко се радвам! Какви лоши дни прекарах!
И не преставаше да целува баща си. Но не се помръдваше.
— Ела де — каза баща му. — Ще пристигнем още тая вечер в къщи. Да вървим!
И го дръпна към себе си.
Момчето се обърна да погледне своя болен.
— Ела де… няма ли да дойдеш? — запита го смаян баща му.
Момчето погледна пак болния, който в тоя миг отвори очи и го загледа втренчено.
Тогава от душата му бликна поток от думи.
— Не, татко, почакай… не… не мога. Тоя старец… От пет дена съм тук. Все ме гледа. Мислех, че си ти. Обичах го. Гледа ме, ще му дам да пие. Той иска винаги да съм до него. Сега е много зле. Имай търпение, аз нямам смелост, не знам, много ме безпокои, ще се върна в къщи утре, нека остана още малко, нали не е добре да го оставя, виж как ме гледа… Аз не знам кой е, но той ме обича, ще умре сам, нека остана тук, мили татко!
— Браво, момченце! — извика помощникът.
Бащата остана поразен. Той изгледа момчето, след това болния.
— Кой е? — запита той.
— Селянин като вас — отговори, помощникът. — Дошел е от чужбина и постъпи в болницата в деня, в който постъпихте и вие. Донесоха го тук в безсъзнание и не можа да каже нищо. Може да има далече семейство, синове. Сигурно мисли, че вашето момче е от близките му.