Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
И така направиха. Баща ми написа хубава и шеговита статия, в която се казваше всичко, което виждаме от прозореца, и възбуждаше у читателя желание да се запознае отблизо с малкия артист и да го погали. Художникът направи хубава скица, която бе отпечатана със статията в събота вечерта.
И на представлението в неделя се стече в цирка маса свят. Беше обявено: Представление в полза на малкия палячо. Баща ми ме заведе на едно от първите места. На входа беше окачен „Газета“ със статията. Циркът беше препълнен. Мнозина от зрителите държеха в ръка „Газета“ и я показваха на малкия палячо, който се смееше и тичаше ту при един, ту при друг, преливащ от щастие. Стопанинът на цирка беше също доволен. Представете си! Никой вестник не беше му направил такава голяма чест, а и касата беше пълна с пари. Баща ми седна до мене. Между зрителите имаше наши познати. Наблизо до входа за конете стоеше прав учителят по гимнастика, оня, който е бил с Гарибалди, а срещу нас, на вторите места, Зидарчето, с кръглото си личице, седнало до грамадния си баща. Щом ме видя, то ми направи заешка муцуна. Малко по-нататък видях Гарофи, който броеше зрителите, като пресмяташе на пръсти колко пари може да е събрала трупата. На първите места, недалече от нас, беше и клетият Робети, оня, който спаси детето от омнибуса, с патериците си между колената, облегнал се на баща си, артилерийски капитан, който държеше едната си ръка върху рамото му.
Представлението започна. Малкият палячо направи чудеса върху коня, на трапеца и по въжето. Всеки път, когато свършваше, всички му ръкопляскаха и мнозина му дърпаха къдриците. След това изпълниха упражнения разни други акробати, фокусници и ездачи, облечени в дрипи и блестящи от сребро. Но когато момчето отсъствуваше, хората сякаш се отегчаваха.
По едно време видях учителя по гимнастика, застанал неподвижен до входа за конете. Той пришепна нещо на стопанина на цирка и последният веднага обиколи с поглед зрителите, като че ли търсеше някого. Погледът му се спря върху нас. Баща ми забеляза това, разбра, че учителят му е казал, че той е автор на статията, и за да не му благодарят, се измъкна, като ми каза:
— Ти, Енрико, остани; ще те чакам вън.
Малкият палячо, след като размени няколко думи с баща си, направи още едно упражнение, изправен върху коня, който бягаше в галоп. Той се преоблече четири пъти поред — като поклонник, моряк, войник и акробати винаги, когато минаваше покрай мене, ме поглеждаше. После, като слезе, започна да обикаля цирка с палячовската си шапка в ръце и всички хвърляха в нея пари и бонбони. Аз държех в ръката си две петачета, но когато дойде пред мене, вместо да ми поднесе шапката си, той я дръпна назад, изгледа ме и мина нататък. Останах посрамен. Защо прояви към мене тая грубост?
Представлението свърши, стопанинът на цирка поблагодари на публиката и всички хора станаха, като се струпаха към входа. Аз бях смутен сред тълпата и тъкмо вече щях да изляза, когато усетих, че една ръка ме побутна. Обърнах се: беше малкият палячо с хубавото си мургаво личице и черните си къдри. Той ми се усмихваше. Ръцете му бяха пълни с бонбони. Тогава разбрах.
— Искаш ли — запита ме той — да приемеш тия бонбони от палячо?
Аз кимнах с глава утвърдително и си взех три или четири.
— Тогава — добави той — приеми и една целувка.
— Може и две — отговорих му аз и му подадох лицето си.
Той избърса с ръкав набрашненото си лице, обви с ръка шията ми и запечата две целувки върху бузите ми, като ми каза:
— Едната е за баща ти.
Последният ден на карнавала
Каква тъжна сцена видяхме днес, като минаваха маските! Тя свърши добре, но можеше да последва голямо нещастие.
На площад „Сан Карло“, целият украсен с жълти, червени и бели гирлянди, бяха се струпали много хора. Сновяха разноцветни маски, минаваха позлатени коли със знаменца, във формата на павилиони, театърчета и лодки, пълни с палячовци, войници, готвачи и овчари. Бъркотията беше толкова голяма, че човек не знаеше къде да погледне. Шум от тръби, рогове и чинели разкъсваше ушите. Хората с маски в колите пиеха и пееха, като подхвърляха по някоя закачка на хората, които вървяха пеша, и на ония, които стояха по прозорците. А и те отговаряха, като викаха, колкото им глас държи, и се замеряха с портокали и бонбони. Над файтоните и тълпата, докъдето стигаше погледът, се виждаха да се развяват знаменца, да лъщят шлемове, да трептят пера, да се движат грамадни картонени глави, исполински бонета, огромни цилиндри, чудновати оръжия, дайрета, дрънкалки, червени шапки и шишета… Всички изглеждаха като луди. Когато нашият файтон навлезе в площада, пред нас се движеше една великолепна кола, теглена от четири коня, наметнати с везани със злато покривала, и цялата украсена с гирлянди от изкуствени рози. В колата имаше четиринайсет или петнайсет господа, маскирани като благородници от френския двор. Всички блестяха в коприна, с бяла перука, с шапка с перо под мишница и с шпага, а гърдите им бяха безредно отрупани с ленти и дантели. Те бяха извънредно хубави. Пееха всички заедно една френска песен и хвърляха бонбони на хората, а хората ръкопляскаха и викаха.