Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
Болният гледаше непрекъснато момчето.
Бащата каза на Чичило:
— Остани.
— Няма да е за дълго — промълви помощникът.
— Остани — повтори бащата. — Ти имаш сърце. Аз отивам веднага в къщи, да успокоя майка ти. Вземи тия пари за нуждите си. Сбогом, добри ми сине! Довиждане!
Прегърна го, погледна го продължително, целуна го по челото и си отиде.
Момчето се върна при леглото и болният сякаш се успокои.
Чичило подзе службата си на болногледач, без да плаче, но с предишното усърдие и с предишното търпение. Започна да му дава да пие, да му оправя завивките, да му милва ръката, да му говори нежно, за да му вдъхва смелост. Стоя при него целия ден и цялата нощ; остана и на следния ден. Но състоянието на болния все повече се влошаваше. Лицето му доби морав цвят, дишането му стана тежко, движенията му ставаха все по-неспокойни, от устата му излизаха неясни викове, подпухналостта му стана чудовищна. На вечерната визитация лекарят каза, че нямало да преживее нощта. Тогава Чичило удвои грижите си и не го изпускаше нито за миг от очи. А болният го гледаше, гледаше и току помръдваше с голямо усилие устните си, сякаш искаше да каже нещо; и от време на време очите му, които все повече и повече се умаляваха и замъгляваха, добиваха израз на необикновена нежност. И тая нощ момчето бодърствува, докато видя през прозореца зазоряването и докато се появи в стаята сестрата.
Сестрата се доближи до леглото, хвърли поглед върху болния и си отиде с бързи крачки. След малко тя се появи отново с помощник-лекаря и един болничен прислужник, който носеше фенер.
— Той свършва — каза лекарят.
Момчето хвана ръката на болния. Болният отвори очи, изгледа го втренчено и ги затвори отново.
В тоя миг на момчето се стори, че той му стисна ръката.
— Стисна ми ръката! — възкликна то.
Лекарят се наведе за малко над болния, след това се изправи. Сестрата откачи едно разпятие от стената.
— Умря! — извика момчето.
— Върви си, синко — каза лекарят. — Твоето свето дело е свършено. Върви си и бъди щастлив — заслужаваш го. Бог да те закриля. Сбогом!
Сестрата, която се беше отдалечила за малко, се върна с китка теменужки, извадени от една чаша на прозореца, и ги подаде на момчето, като му каза:
— Нямам друго да ти дам. Вземи това за спомен от болницата.
— Благодаря — маза момчето, като поемаше с едната си ръка китката, а с другата изтриваше сълзите си; — но мен ме чака толкова дълъг път… ще ги изхабя.
И то развърза китката и разпръсна теменужките върху леглото, като каза:
— Оставям ги в памет на моя клет мъртвец. Благодаря, сестро. Благодаря, господин докторе.
След това то се обърна към мъртвеца и промълви:
— Сбогом… — И докато търсеше име, с което да го назове, от сърцето му бликна на устните сладката дума, с която то се обръщаше към него в продължение на пет дена:
— Сбогом, клети татко!
Като каза това, то взе под мишница вързопчето с дрехите си и с бавни, крачки, смазано от умора, си отиде. Денят настъпваше.
Работилницата
Прекоси дойде снощи да ми напомни да отида да видя работилницата им и тая заран, като излизах с баща си, го накарах да ме заведе. Докато се приближавахме към работилницата, от нея излезе тичешком Гарофи, с пакет в ръка, като развяваше голямата си пелерина, под която той скрива стоките си. А, сега знам откъде търговецът Гарофи взема железните стърготини, които продава за стари вестници!
Като се показахме на вратата, видяхме Прекоси седнал върху купчина тухли с учебник на колене. Той стана веднага и ни покани да влезем. Работилницата беше една голяма стая, пълна с прах от въглища, със стени, по които бяха окачени чукове, клещи, железни пръчки и всякакъв вид железа. В един ъгъл гореше пещ, в която духаше духало, теглено от едно момче. Бащата на Прекоси беше близо до наковалнята, а един калфа държеше желязна пръчка в огъня.
— А, ето го тук — каза ковачът, щом ни видя, като свали каскета си, — отличното момче, което подарява железници! Дошло е да види как работим, нали? Ей сега ще му покажа.
Като казваше това, той се усмихваше; лицето му не беше сърдито и очите му не бяха злобни като преди. Калфата му подаде една дълга желязна пръчка, нажежена накрая, и ковачът я сложи върху наковалнята. Той правеше желязна пръчка със завит край за балконска ограда. Повдигна един голям чук и започна да удря желязната пръчка, като местеше нажежената част ту насам, ту нататък и я обръщаше по различен начин. И беше удивително да види човек как под бързите и точни удари на чука желязото се огъваше, извиваше се, вземаше постепенно прелестната форма на извит лист на цвете, като пръчица от тесто, моделирана сякаш с ръце. През това време неговият син ни гледаше с израз на гордост, като че искаше да ни каже: „Вижте как работи баща ми!“