Сърце (Дневникът на един ученик)

— Какво му е на баща ми? — запита я то веднага.

— Твой баща ли е? — каза нежно сестрата.

— Да, баща ми е, дойдох… Какво му е?

— Не се бой, момче — отвърна сестрата. — Сега ще дойде лекарят. — И се отдалечи, без да му каже друго.

След половин час то чу, че издрънка звънец, и видя в дъното на стаята да влиза лекарят, придружен от един помощник; подир тях вървяха сестрата и един прислужник. Започнаха визитацията, като се спираха при всяко легло. Очакването се струваше на момчето безкрайно и при всяка стъпка на лекаря неговото безпокойство растеше. Най-сетне дойде при съседното легло. Лекарят беше висок и прегърбен старец със сериозно лице. Преди да се отдели от съседното легло, момчето стана на крака и когато се приближи, то започна да плаче.

Лекарят го изгледа.

— Син на болния — каза сестрата; — пристигна тая заран от село.

Лекарят сложи ръка на рамото му, след това се наведе над болния, премери му пулса, пипна му челото и зададе няколко въпроса на сестрата, която отговори:

— Нищо ново.

Той се позамисли, след това каза:

— Продължете както преди.

Тогава момчето се осмели и запита с разплакан глас:

— Какво му е на баща ми?

— Не се бой, синко — отвърна лекарят, като сложи отново ръка на рамото му. — Той страда от червен вятър. Положението му е тежко, но има още надежда. Помагай му. Твоето присъствие може да му донесе добро.

— Но той не може да ме познае! — възкликна момчето отчаяно.

— Ще те познае… утре може би. Да се надяваме, бъди смел!

Момчето искаше да запита за друго, но не посмя. Лекарят отмина.

И тогава то започна своя живот на болногледач. Като не можеше да прави друго, то оправяше завивките на болния, пипаше му от време на време ръката, пъдеше мухите, навеждаше се над него при всяко охкане и когато сестрата донасяше нещо за пиене, то вземаше от ръката й чашата или лъжицата и му я поднасяше вместо нея. Болният понякога го поглеждаше, но не даваше признак, че го е познал. Все пак погледът му се спираше по-продължително върху него, особено когато изтриваше с кърпичка очите му. Така мина първият ден.

През нощта момчето спа на два стола в един ъгъл на стаята, а заранта подхвана отново своята милосърдна служба. Тоя ден сякаш в зениците на болния започна да проблясва съзнание. При гальовния глас на момчето очите на болния сякаш за миг добиваха смътния израз на признателност, а веднъж той помръдна устните си, сякаш искаше да каже нещо. След всяка къса дрямка, когато отваряше отново очи, той сякаш търсеше своя малък служител. Лекарят мина още два пъти и забеляза малко подобрение. Привечер, когато момчето поднасяше чашата към устата на баща си, стори му се, че по набъбналите му устни трепна лека усмивка. И тогава то започна да се утешава, да се надява. И с надеждата, че баща му ще го разбере, макар и смътно, то му говореше, говореше надълго за майка си, за малките си сестри, за завръщането в къщи и го увещаваше с горещи и сърдечни думи да не пада духом. То често си мислеше, че баща му не го разбира, но въпреки това му говореше, защото му се струваше, че и като не го разбираше, болният слушаше с удоволствие гласа му, пропит от любов и скръб. Така мина и вторият ден, и третият ден, и четвъртият — леки подобрения и внезапни влошавания. Момчето беше толкова погълнато от грижите си, че едва успяваше да хапне два пъти на ден по малко хляб и сирене, които му донасяше сестрата, и почти не виждаше онова, което ставаше около него: умиращите болни, внезапното притичване на сестрите нощем, отчаяните, плачове и жестове на посетителите, които излизаха без надежда, всички ония печални и мъчителни сцени от живота на една болница, които при друг случай биха го смаяли и ужасили. Часовете, дните си течеха и то беше винаги там, при баща си, внимателно, усърдно, потрепващо при всяка негова въздишка и при всеки негов поглед, непрекъснато колебаещо се между надеждата, която му изпълваше душата, и безутешността, която смразяваше сърцето му.