Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
По едно време от лявата си страна видяхме един човек да повдига над главите на хората едно момиченце на пет или шест години; то, клетото, плачеше отчаяно, като махаше с ръцете си, сякаш обхванато от конвулсии. Човекът си проби път към колата на господата. Един от тях се наведе, а другият каза високо:
— Вземи това момиченце, загубило е майка си в тълпата. Дръж го на ръце. Майката не може да бъде надалече, ще го види. Няма друг начин.
Господинът взе момиченцето на ръце. Останалите престанаха да пеят. Момиченцето ревеше и се дърпаше. Господинът махна маската си. Колата продължи да се движи бавно.
През това време, както отпосле ни казаха, в противоположния край на площада една нещастна, почти обезумяла жена пробивала тълпата с лакти и викала:
— Мария! Мария! Мария! Загубих дъщеря си! Откраднаха ми я! Задушиха момиченцето ми!
И от четвърт час тя се тревожела и така се измъчвала, като ходела насам-натам, притискана от тълпата, и молела да й сторят път.
А през това време господинът от колата държеше момиченцето притиснато към лентите и дантелите на гърдите си, като кръстосваше с поглед площада и се мъчеше да успокои клетото създание, което покриваше лицето си с ръце, без да знае къде се намира, и ридаеше до скъсване.
Господинът беше развълнуван, личеше, че тия викове трогваха душата му. Другите предлагаха на момиченцето портокали и бонбони; но то блъсваше всичко, като все повече се плашеше и се дърпаше.
— Търсете майката! — извика господинът на тълпата. — Търсете майката!
И всички започнаха да се извръщат наляво и надясно, но майката не се намираше. Най-сетне в началото на улица „Рим“ една жена се спусна към колата… О, никога няма да я забравя! Тя не приличаше вече на човешко създание. Косите й бяха разчорлени, лицето разкривено, дрехите изпокъсани. Тя се спусна напред, като издаде едно хриптене, което не се разбра, дали беше от радост, от ужас или от гняв, и протегна бързо ръцете си като две лапи, за да грабне дъщеря си. Колата спря.
— Ето го — каза господинът, като подаде момиченцето, след като го целуна.
И той го сложи в обятията на майката, която го притисна към гърдите си като фурия. Но едната от ръчичките остана за минута в ръцете на господина, който извади от десницата си един златен пръстен с диамант и го надяна бързо на един от пръстите на малката.
— Вземи го — каза й той, — ще ти бъде за зестра.
Майката остана поразена, тълпата започна да ръкопляска, господинът си сложи отново маската, другарите му подхванаха отново песента и колата потегли бавно сред буря от ръкопляскания и възгласи: „Да живее!“
Слепите деца
Учителят е много болен и вместо него изпратиха учителя на четвърти клас, който е бил учител в института на слепите. Той е най-стар от всички и е толкова побелял, че сякаш има на главата си перука от памук, и говори по такъв начин, като че пее някаква тъжна песен; но говори добре и знае много. Щом влезе в клас, видя едно момче с превързано око, приближи се до него и го запита какво му е.
— Пази си очите, момче — каза му той.
Тогава Дероси го запита:
— Вярно ли е, господин учителю, че сте били учител на слепите?
— Да, няколко години — отвърна той.
И Дероси каза полугласно:
— Разкажете ни нещо.
Учителят отиде да седне до масата.
Корети каза високо:
— Институтът на слепите е на улица „Ница“.
— Вие казвате слепи, слепи — забеляза учителят, — както бихте казали болни или бедни, или не знам какво друго. Но разбирате ли добре значението на тая дума? Помислете малко за това! Слепи! Да не виждаш никога нищо! Да не различаваш деня от нощта, да не виждаш нито небето, нито слънцето, нито собствените си родители — нищо от всичко онова, което е около тебе и което се пипа; да си потопен в постоянен мрак и да си като заровен в земята! Опитайте се за малко да затворите очи и да си представите, че ще трябва да останете завинаги така: веднага ще ви обхване безпокойство, ужас, ще ви се стори, че е невъзможно да издържите, че ще започнете да викате, че ще полудеете или ще умрете. Ала когато влезете за пръв път в института на слепите през време на отдих и чуете от всички страни клетите момчета да свирят на цигулки и флейти, да разговарят високо и да се смеят, когато ги видите да се качват и слизат пъргаво по стълбите, да обикалят свободно по коридорите и спалните, никога няма да помислите, че те са нещастни. Трябва да ги наблюдавате добре. Между тях има здрави и весели младежи на шестнайсет или осемнайсет години, които носят слепотата си с известна непринуденост, почти с известна самоувереност; но от израза на горчивина и негодувание в лицата им се разбира, че са страдали страхотно, преди да се примирят с нещастието си. Има други с бледи и благи лица, в които се чете голямо примирение: но тъжно примирение и, естествено, понякога те все още ще си поплакват тайно.