Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
— Някой ден — каза ми Прекоси — ще дойдеш в работилницата, да видиш баща ми, като работи. Ще ти дам гвоздеи.
Майка ми пъхна в петлика на палтото на Гароне малка китка цветя, за да ги занесе на майка си от нейно име. Гароне й каза с дебелия си глас: „Благодаря“, без да вдигне брадичка от гърдите си. Но неговата благородна и добра душа блестеше цяла в очите му.
Гордост
Разправят, че Карло Нобис си чистел превзето ръкава, когато Прекоси го докоснел.
Карло Нобис е въплътена гордост, защото баща му е голям богаташ. Но и бащата на Дероси е богат! На Нобис се иска да има отделен чин, бои се, че всеки от нас може да го изцапа, на всички ни гледа отвисоко, на устните му винаги има презрителна усмивка. Тежко и горко на оня, който го препъне, когато излизаме в редица по двама! За нищо и никакво обижда или се заканва, че ще накара баща си да дойде в училище. А пък баща му хубаво го насоли, когато се отнесе към сина на въглищаря като към дрипльо. Аз не съм виждал толкова надуто момче! Никой не му говори, никой не се сбогува с него, когато излизаме от училище, никой не му подсказва, когато не си знае урока. Той не може да понася никого и си дава вид, че презира най-много Дероси, защото е пръв ученик, и Гароне, защото всички го обичат. Но колкото и да е непоносим, Дероси дори не го поглежда, а Гароне, когато му донесоха, че Нобис злословел срещу него, отвърна:
— Неговата гордост е толкова глупава, че той не заслужава дори човек да го напляска.
Корети, на чиято шапка от котешка кожа едни ден Нобис се присмя, му каза:
— Я иди при Дероси да се научиш да се държиш като възпитан човек!
Вчера той се оплака на учителя, че Калабрийчето го ритнало.
Учителят запита Калабрийчето:
— Нарочно ли го направи?
— Не, господине — отвърна то откровено.
И учителят каза:
— Много си мнителен, Нобис.
А Нобис заяви:
— Ще кажа на баща си.
Тогава учителят се разгневи:
— Баща ти ще ти каже, че не си прав, както е правил друг път. И освен това в училище само учителят съди и наказва. — След това учителят добави с мек тон: — Хайде, Нобис, промени си обноските, бъди добър и любезен с другарите си. Погледни, има синове на работници и на господари, на богаташи и бедни и всички се обичат, отнасят се един към друг като братя. Защо не правиш и ти като другите? Толкова малко ще ти струва да накараш всички да те обичат и толкова доволен ще бъдеш и ти! Е, нищо ли нямаш да ми отговориш?
Нобис, който изслуша всичко с обикновената си презрителна усмивка, отговори хладно:
— Не, господине.
— Седни! — каза му учителят. — Съжалявам те. Ти си момче без сърце.
Изглеждаше, че всичко щеше да свърши с това. Но Зидарчето, което седи на първия чин, обърна кръглото си лице към Нобис, който седи на последния чин, и му направи една толкова хубава и толкова смешна заешка муцуна, че целият клас звучно се изсмя. Учителят го смъмра, но беше принуден да сложи едната си ръка пред устата си, да прикрие смеха си. Нобис също се засмя, но не от сърце.
Раненият работник
Нобис и Франти си приличат много; тая заран нито единият, нито другият се трогна от ужасната гледка, която мина пред очите ни.
Излязъл от училище, аз гледах с баща си неколцина немирници от втори клас, които, коленичили на земята, търкаха с палтенцата и шапките си леда, за да направят пързалките по-хлъзгави, когато видяхме, че от дъното на улицата идва тълпа хора. Те вървяха бързо, бяха сериозни и сякаш изплашени и разговаряха тихо. Сред тях имаше трима общински стражари, а зад тях двама мъже, които носеха носилка. От всички страни се стичаха деца. Тълпата се приближаваше към нас. Върху носилката лежеше мъж, побледнял като труп, с клюмнала върху рамо глава, с разрошени и окървавени коси; от устата му и ушите му течеше кръв. До носилката вървеше жена с дете в ръка, която сякаш беше луда и от време на време викаше:
— Умря! Умря! Умря!
Подир жената вървеше едно момче, което носеше чантата си под мишница и плачеше.
— Какво е станало? — запита баща ми.
Един отговори, че тоя човек бил зидар и паднал от четвъртия етаж, като работел. Носачите на носилката се спряха за момент. Мнозина се извърнаха ужасени. Видях учителката с червеното перо, която подкрепяше учителката ми от първи клас, почти припаднала. В същото време усетих, че някой ме бутна по лакътя: беше Зидарчето, което, побледняло, трепереше цяло. То мислеше, разбира се, за баща си. И аз помислих за него. Аз поне съм си спокоен, когато съм в училище, защото знам, че баща ми е в къщи, седнал на масата, далеч от всяка опасност; но колко мои другари, чиито бащи работят на някой много висок мост или близо до колелата на някоя машина, си мислят, че само едно движение, само една погрешна стъпка може да им струва живота! Те са като синове, чиито баща са на бойното поле.