Сърце (Дневникът на един ученик)

Преди години бил учител в Торино и една цяла зима ходил в затвора да преподава на затворниците. Той преподавал уроците в черквата на затвора, която е една кръгла сграда с високи и голи стени, с много квадратни прозорчета, затворени с по два кръстосани железни пръта. На всяко прозорче отговаря отвътре една много малка килия. Той преподавал уроците си, като се разхождал из студената и тъмна черква, а неговите ученици се подавали от тия дупки с тетрадки в ръце. В мрака се виждали само измършавели и навъсени лица, рошави прошарени бради, втренчени очи на убийци и крадци. Имало един в номер 78, който бил по-внимателен от другите, учел се много добре и гледал учителя с очи, пълни с уважение и признателност. Той бил млад човек с черна брада, повече нещастен, отколкото престъпен, един столар, който в пристъп на гняв захвърлил рендето върху господаря си, който от дълго време го притеснявал, и го наранил смъртоносно в главата. Заради това той бил осъден на няколко години затвор. За три месеца той се научил да чете и да пише и четял постоянно; и колкото повече неща научавал, толкова повече изглеждало, че ставал добър и се разкайвал за престъплението си. Един ден, като свършил урокът, той направил знак на учителя да се приближи до прозорчето и му съобщил със скръб, че на следната утрин щял да отиде да излежава наказанието си в затвора във Венеция. И като му казал сбогом, помолил го с тих и развълнуван глас да му даде да пипне ръката му. Учителят му подал ръката си и той я целунал. След това казал: „Благодаря! Благодаря!“ — и изчезнал. Учителят отдръпнал ръката си: била мокра от сълзи. Оттогава не го видял вече. Минали шест години: „Аз мислех за всичко друго, но не и за тоя нещастник — каза учителят, — когато оня ден сутринта идва в къщи един непознат с голяма черна брада, вече малко прошарена, и ми казва: «Вие ли сте, господине, тоя и тоя учител?» — «Кой сте вие?» — питам го аз. — «Аз съм затворникът от номер 78 — ми отвръща той. — Преди шест години вие ме научихте да чета и да пиша. Ако си спомняте, на последния урок ми подадохте ръката си. Аз излежах наказанието си и дойдох да ви помоля да приемете от мене един спомен, един малък предмет, който изработих в затвора. Ще го приемете ли за спомен от мене, господин учителю?» Аз не му отговорих веднага. Той помисли, че не искам да го приема и ме изгледа, сякаш искаше да ми каже: «Значи шест години на страдания не са били достатъчни да изчистят ръцете ми!» В очите му имаше толкова много скръб, че аз веднага му протегнах ръка и взех предмета. Ето го.“

Разгледах внимателно мастилницата: изглеждаше, че бе изработена с острието на гвоздей, с много голямо търпение. Отгоре беше издълбана тетрадка с писалка напреко върху нея с надпис: „На моя учител. Спомен от номер 78. Шест години!“ И отдолу с малки букви: „Учение и надежда…“