Сърце (Дневникът на един ученик)

Целият град кипи поради карнавала, който е към своя край. На всеки площад се надигат бараки на акробати и въртележки. И под нашите прозорци е опънал купола си един цирк. В него дава представления една венецианска трупа с пет коня. Циркът е в средата на площада, а в единия ъгъл има три големи покрити коли, в които спят и се преобличат акробатите — три къщички на колела, с прозорчета и всяка с по едно огнище, което постоянно дими. Между прозорчетата са прострели детски пелени. Има една жена с дете кърмаче, която готви и играе на въже. Клетите хора! Думата акробат се смята за обидна; а те си печелят хляба честно, като развличат всички. И как се мъчат! Цял ден тичат от цирка до колите по фланелка в тоя студ; хапнат два залъка и тичат между едно представление и друго. А понякога, когато циркът е препълнен, се извива вятър, който раздира платната и загася лампите, и тогава — сбогом, зрелище! Трябва да връщат парите и да работят цяла нощ, за да възстановят бараката.

Има две момчета, които работят. Баща ми позна по-малкото, когато прекосяваше площада; то е син на собственика на цирка, същият, когото видяхме да играе на кон миналата година в цирка на площад „Виктор Емануил“. То е пораснало, сигурно е на осем години. Има красиво кръгло и мургаво лице и много черни къдрица, които се подават от конусовидната му шапка. Облечено е като палячо, пъхнато е в нещо като чувал с ръкави, бял, везан с черно, и е обуто с платнени обувки. То е дяволче. Харесва се на всички. Върши всичко. Заран рано го виждаме загърнато в шал да носи мляко в дървената къщичка. След това отива да вземе конете от обора на улица „Берлота“. Носи на ръце малкото дете, пренася обръчи, дървени, магарета, метални пръчки, въжета, чисти колите, огъня и през време на почивка винаги е около майка си. Баща ми постоянно го гледа от прозореца и все за него говори и за близките му, които изглежда са добри хора и обичат децата.

Една вечер отидохме на цирк. Беше студено и имаше съвсем малко хора, но малкият палачо залягаше много да ги държи весели. Той правеше смъртни скокове, хващаше се на опашката на конете, ходеше по въже съвсем сам и пееше, винаги усмихнат, с хубавото си мургаво личице. А баща му, който носеше червено палто, бели панталони, високи ботуши и камшик в ръка, го гледаше, но беше тъжен. Баща ми изпитваше състрадание към малкия и на следния ден говори за него с художника Делис, който дойде у нас. Тия хора се съсипват от работа, а печелят толкова малко! Това момче му харесваше толкова много! Какво можеше да се направи за тях? На художника му хрумна една мисъл.

— Напиши една хубава статия в „Газета“ — каза той на баща ми, — ти умееш да пишеш. Ти ще разкажеш чудесата на малкия палячо, а аз ще го нарисувам. „Газета“ четат всички и поне веднъж ще се стекат хора.