Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
Учителят не каза нищо друго. Ние си тръгнахме. Но из целия път от Монкалиери до Торино аз не можах да откъсна мисълта си от тоя затворник на прозорчето, от сбогуването с учителя, от жълтата мастилница, изработена в затвора, която казваше толкова неща… През нощта я сънувах и тая заран пак мислих за нея… далеч от мисълта за изненадата, която ме очакваше в училището! Щом седнах на новия си чин до Дероси и написах задачата си по смятане за месечния изпит, аз разказах на другаря си цялата история за затворника и мастилницата, като му описах мастилницата с изображението и надписа върху нея! При думите „шест години!“ Дероси подскочи и започна да гледа ту мене, ту Кроси, сина на зеленчукопродавачката, който седеше на предния чин с гръб, обърнат към нас, цял погълнат от задачата.
— Тихо! — каза ми той след това ниско, като ме хвана за ръката. — Кроси ми каза завчера, че е зърнал една дървена мастилница в ръцете на баща си, завърнал се от Америка: една конусообразна мастилница, изработена на ръка, с тетрадка и писалка… тя е… шест години… Разправяше, че баща му бил в Америка, а пък той бил в затвора. Кроси бил малък по времето на престъплението, не си спомня, майка му го излъгала, той не знае нищо. Да не се изтървеш да кажеш дума за това!
Аз онемях, втренчил очи в Кроси. Дероси реши задачата и я подаде под чина на Кроси, даде му лист хартия и взе от ръката му „Малкият болногледач“, месечния разказ, който учителят му бе дал, за да го препише той вместо Кроси. Дероси му подари перца, помилва го по рамото и ме накара да дам честна дума, че няма да кажа никому нищо. И когато излязохме от училище, ми каза:
— Вчера баща му идва да го вземе; ще дойде и днес. Прави, каквото правя аз.
Излязохме на улицата, бащата на Кроси беше там, застанал малко настрана. Той имаше черна, малко прошарена вече брада, беше лошо облечен, с безцветно и замислено лице. Дероси стисна ръката на Кроси така, че да го видят, и каза силно:
— Довиждане, Кроси! — и го погали под брадичката.
Аз направих същото. Но като го направих, Дероси се изчерви, аз също. Бащата на Кроси ни погледна внимателно и благосклонно. Но в погледа му проблесна изразът на безпокойство и подозрение, който ни накара да изтръпнем.
Малкият болногледач
Месечен разказ
През една мартенска дъждовна утрин при вратаря на неаполската болница на пелегрините5 се яви едно селянче, цялото измокрено и изпръскано от дъжд и кал, с вързоп дрехи под мишница; момчето запита за баща си, като подаде едно писмо. То имаше хубаво, обло възмургаво лице, замислени очи и дебели полуотворени устни, които оставяха да се виждат снежнобелите му зъби. То идваше от едно село от околностите на Неапол. Баща му, отишъл преди година да търси работа във Франция, се бе завърнал в Италия и бе слязъл преди няколко дни в Неапол, дето се беше разболял. Той едва бе успял да напише два реда до семейството си, за да го уведоми за пристигането си и да му каже, че постъпва в болницата. Неговата съпруга изпадна в отчаяние от това известие, но не можеше да се мръдне от къщи, защото имаше едно болно момиченце и друго много малко дете. Затова тя изпрати в Неапол най-големия си син с малко пари, да се грижи за баща си, за своя тата, както се казва в оня край. Момчето беше извървяло около десет мили.
Вратарят хвърли поглед върху писмото, повика един болничен прислужник и му каза да заведе момчето при баща му.
— Кой е баща ти? — запита го болничният прислужник.
Момчето, разтреперано от страх да не чуе нещо тъжно, каза името.
Болничният прислужник не можеше да си спомни такова име.
— Да не е един стар работник, дошъл от чужбина? — запита той.
— Работник, да! — отвърна, момчето, все по-неспокойно. — Той не е много стар, но е дошъл от чужбина, да.
— Кога е постъпил в болницата? — запита болничният прислужник.
Момчето хвърли поглед върху писмото.
— Преди пет дена, струва ми се.
Болничният прислужник се позамисли; след това като че ли изведнъж си спомни и каза:
— А! Четвърта стая, леглото в дъното.
— Много ли е болен? Как е? — запита безпокойно момчето.
Болничният прислужник го погледна, без да отговори. След това му каза:
— Ела с мене.
Изкачиха две стръмни стълби, отидоха в дъното на един тъмен коридор и се озоваха пред отворената врата на голяма стая, дето се простираха две редици легла.
— Ела — повтори болничният прислужник, като влизаше.
Момчето се ободри и го последва, като хвърляше плахи погледи надясно и наляво по бледите и изтощени лица на болните. Някои от тях бяха със затворени очи и изглеждаха като мъртви, други гледаха в пространството с големите си втренчени очи като изплашени. Неколцина стенеха като деца. Стаята беше тъмна, въздухът пропит с остра миризма на лекарства. Две милосърдни сестри сновяха наоколо със стъкълца в ръце.
5
Пелегрини — монашески орден, Б.пр.