Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Докоснах едно розово сако с пера като на паун.
— Сако „Унгаро“, първа линия — реагира с готовност продавачката. — Цената е две хиляди долара. (Какво ли значи „първа линия“, може би първо качество?)
Дали някой може да се докара с това оперение, без да се почувства като паун? Нормалният човек трябва да се облича винаги с вкус, да кажем с дънки (по възможност стари) и черен пуловер.
— При това сакото е в разпродажба — продължаваше продавачката. — Намалението е осемдесет процента!
Аха! Провървя ми! Разпродажба! Незабавно ще се сдобия с тази розова опашка. Задъхана от възбуда, зашепнах на Альона:
— Как ти се вижда… само двеста долара? Не повярвах на късмета си! Че двеста долара пред две хиляди са направо подарък! При това розовото оперение е толкова красиво, и много ще ми отива, не като овехтелите дънки и черния пуловер!
Развълнувах се и съвсем забравих, че не нося двеста долара, за да го купя веднага.
— Това сако страшно ми трябва! Помисли си, кога друг път ще се сдобия с „Унгаропървалиниязадвестадолара“?
Алъона с Мура в хор ми викаха разни ужасни неща — колко нетактично от тяхна страна.
— С тази розова опашка ще си като полудял фазан! Къде ще си го облечеш? (Мура)
— Навсякъде, навсякъде!… И няма да си го облека, а ще си го сложа, колко пъти да ти казвам! Днес ще си го сложа в клуба „Тадж Махал“!
— Тая розова опашка ти е малка! (Альона)
От обида забравих, че се намирам в бутик, хванах Альона за рамото и я раздрусах.
Но се оказа, че напразно налитам на бой — така и не можах да вляза в розовото оперение, тоест почти влязох, особено ако си глътна корема и не си пъхам ръцете в ръкавите.
…Заради Мурка и Альона никога, ама никога няма да имам розова опашка „Унгаропървалиниязадвестадолара“… А би било добре — с 80 процента намаление…
Екскурзията ни криво-ляво продължи. Мурка се влюби едно кадифено костюмче с воланче, тайно поглаждаше полата и го налагаше на себе си. Альона се ядосваше и точно като в бедните стари времена всяка минута повтаряше, че всичко е много скъпо.
Пихме кафе с много вкусни пирожки в сладкарница „Аврора“ (изядох две и си отхапах от Альонината, Альона също изяде две, като отхапа от мен и Мурка), разделихме се с Альона и чак тогава забелязах, че Мурка е нацупена и още малко ще се разплаче.
— Кажи ми за кого е всичко това?
Не се сетих веднага какво иска да каже… Хм, едночасовата обиколка из разкошния живот не й е била от полза. Попита ме като петгодишно дете: тя, Мура, на фона на бутиците много бедна ли е или просто бедна?
Оставаха ми близо два часа до срещата с Роман и на бърза ръка обясних на детето, че „Армани“, „Версаче“, „Ескада“ и „Соня Рикел“ са нещо красиво, но предназначено за толкова тънка прослойка хора, че е почти невидима. И че повечето хора и в Русия, и в другите страни се обличат от нормални магазини, пътуват с нескъпи коли и веднъж в годината се веселят в „Дисниленд“ или на вилата в Мшинское. Точно това сме и ние с Мура — средна класа, надеждата и опората на обществото.
— Само не започвай да ми четеш лекция за новите руснаци, устремени към светлото бъдеще — сприхаво се сопна Мура, — искам да мога да си позволя конкретно онова кадифено костюмче с воланчето и това е! Хайде, за себе си разбирам, но защо ти не можа да си купиш онова сако с перата? На теб наистина ти се полага всичко най-хубаво!
— Мура, това вече е философски въпрос — защо един се ражда принц, а друг — просяк, и всеки си е горе-долу доволен от живота, независимо от дохода…
Не се сърдех на Мура. Смятам, че всеки на нейната възраст има право поне веднъж да се учуди — защо ЦЕЛИЯТ СВЯТ не е за мен? Но само веднъж.
Отровена от пайетите и мънистата из бутиците, Мура се залови да ме възпитава.
— Ти си на трийсет и седем години…
— На трийсет и шест…
— Скоро стават трийсет и седем. А дори не можеш да ходиш с токчета. Ако утре изникне някакъв прием, няма какво да облечеш, нямаш нито официални обувки, нито вечерна рокля. Само онези обувки за умствено изостанали, дънките и черния пуловер.
Какьв ти прием? Макар че… току-виж?!!
Мурка е права, не се осъществих като жена. Нямам си дори козметика, само едно червило, което ми даде Ирка-хамстера. То не й трябваше, защото Ирка си боядиса устните в малиново за три години напред (нарича се перманентен грим, прави се с иглички и боли). Ирка-хамстера изобщо не е алчна, но след три години ще й е приятно да си получи червилото недокоснато.
— Мура? И знаеш ли какво още си нямаме? — възкликнах трагично. — Порче си нямаме, Мура, абсолютно никакъв пор.