Дневникът на една нова рускиня

Осем вечерта. Вече три часа седя в кабинета сам-сама като пълна глупачка. Ох, защо, защо ноктите и косите им се струват по-важни от собствената им душа? Нима наистина никой няма да влезе?! Но пък тук ми е много уютно. Донесох си от къщи лампата със зеления абажур (зеленото успокоява) и червената покривка (червеното възбужда).

Я, някой чука. Бързо да прибера книгата и да си сложа сериозното психологическо лице „Сега ще ви помогна“!

Влиза дама около четиридесетте, облечена скъпо и безвкусно, отгоре черно сако и отдолу също нещо като черно сако Насочва се към мен така, сякаш сега ще ме изгони и ще седне на мястото ми. В шкафчето имам приготвени чашки, чай и кафе за отпускане на клиентите.

— Искате ли кафе? Или чай? — питам мило аз.

— Нямам време за чай. Аз съм главен счетоводител в голяма фирма. Дойдох за къдрене и влязох просто… от любопитство. Иначе изобщо не бих дошла, защото съм свикнала да се справям сама с проблемите си.

Но аз разбирам: щом е дошла, значи има какво да сподели. Дано започне по-бързо, да не се обърне и да си излезе, че иначе кариерата ми в салона ще завърши безславно, преди да е започнала.

От страх мълча. И тя мълчи. Сама е влязла при психолога и ме ненавижда за това. Ще я попитам как се казва. За човека няма нищо по-сладко от звука на собственото му име. (При всеки конфликт, дори да е скандал в трамвая, си струва да се заинтересуваш от името на събеседника.)

Изглежда, главният счетоводител реши да поеме нещата в свои ръце. Сухо резюмира: живее с мъжа си от двайсет години, прибира се късно от работа.

— Винаги държа всичко под контрол. Мъжът ми ме посреща, вкъщи цари идеален ред.

За нищо на света не бих искала да съм й мъж. Трябва да жертвам мача по телевизията и да се строя в антрето за тържествено посрещане. Ами сега, какво да правя?! Впрочем интересно какъв е мъжът й. Ще я попитам завоалирано, за да не се усети.

— А какъв е мъжът ви?

— Съпругът ми е слаб, неуверен, не е като мен… всяка неприятност го изважда от релси…

И какъв ли проблем може да има тази толкова властна лелка? Мисля, че потиснатият до пълно мъжко унижение съпруг се е измъкнал изпод копитата й по единствения възможен начин — изневерил й е! И аз бих й изневерявал тихомълком.

— С една дума, подозирам, че мъжът ми не ми е верен.

„Ура, ура! Все пак съм гениален психолог! Справям се с хората като с орехи. Вярно, че случаят е от лесните, тази желязна лейди не е успяла да се сдобие с любовник, ха-ха! Сигурна съм, че освен с мъжа си никога не е била с друг, а и с мъжа си спи по строг план!“

— Не ви е верен ли? — питам. Това е любимият ми метод: ако не знаеш какво да кажеш, повтаряш като ехо, човекът със сигурност ще каже още нещо, а аз през това време ще мога да помисля.

Чудесно, проработи! Оттук нататък разказът се лее като поток. При главната счетоводителка са налице всички стандартни симптоми; в службата мисли какво прави сега мъжът й, вкъщи дава ухо на телефонните разговори, отворила някакви адресирани до него писма — оказало се, че са реклами. Слушам я малко разсеяно, защото още не знам какво да й кажа по-нататьк.