Синеокият варварин
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синеокият варварин». Краткое содержание книги:
Обърна се с лице към натрапника, без да се съмнява дори за миг кой би могъл да бъде той. От гърлото й обаче не излезе нито дума, която да го прогони, тъй като бе поразена отново от красотата му.
Фалон стоеше на прага, усмихнат до уши и от цялото му същество лъхаше доволство. Сега носеше риза, ако това изобщо можеше да се нарече риза. Бе ушита от меката като масло кожа на заал — бяла, без ръкави, прилепнала плътно към гърдите му или по-скоро към малката част от тях, която прикриваше. Стигаше до кръста и вместо да го обвива, както бе характерно за воините, беше прикрепена към пъпа с брънките на златна верижка. На фона на бялото, кожата му изглеждаше още по-тъмно бронзова и това на свой ред го отдалечаваше още повече от светлите воини на Кан-ис-Тра.
Шанел забеляза и дългия метър и двайсет сантиметра меч на лявото му бедро, прикрепената с каишки към десния му ботуш златна кама, новия колан, гравиран със злато и някакъв бял метал, и най-вече — невероятните му височина и мускули, изпълнили рамката на вратата. Всичкият страх, който бе изживяла в палатката, се бе върнал отново, но зад него се спотайваше непреодолимото главозамайване, което бе изпитала още щом го бе зърнала за първи път.
— Не съм предполагал, че ще те намеря тук, жено.
— Нито пък аз — теб. — След като веднъж успя да изрече това, следващите думи сякаш дойдоха по-лесно. — Това е моята стая и аз не те каня в нея, Фалон, така че не можеш просто да…
— Аз се самопоканвам.
И той незабавно подкрепи думите с действия, като пристъпи още една-две крачки напред, за да може да затвори вратата зад себе си. Младата жена заотстъпва назад, но когато лазурните му очи се впериха в нея, тя сякаш изгуби способността си да се движи. Тревога скова ума й.
— Фалон, няма смисъл да го правиш. Няколко часа не променят нищо.
— Не съм съгласен — отвърна той, без да обяснява защо. Вместо това сведе поглед към кръста й; съоръжението за свръзка с компютъра не беше там. — Тя все още ли слуша?
— Не… Да! Върви си. Нямам какво друго да ти кажа.
Той поклати бавно глава и й се усмихна.
— Имаме да довършваме много неща, жено. По-добре приеми волята ми, тъй като няма да те оставя, докато…
— Защо трябва да бъдеш толкова дяволски непреклонен? Хората нямат ли право на свободен избор там, откъдето идваш?
— Казах ти, че в това, което става помежду ни, няма място за права.
— Според теб да, но не и според мен. Ако питаш мен, ти просто използваш тези глупости за някакво си поправяне на грешката, за да ме имаш отново. Това не е в моя правилник. И аз продължавам да отказвам.
— Първо ще се погрижим за страховете ти. Имаш думата ми, че няма да се слеем, преди да си го поискала.
Възможно ли бе да достигне отново онова състояние, когато бе молила за удоволствие и облекчение?
— Такова нещо няма да се случи — настоя Шанел.
— Ще се случи — отвърна на секундата той и направи крачка към нея.
Тя се обърна c намерението да побегне, но младият мъж я взе в обятията си.
— Фалон, не!
— Можеш да ми кажеш „не“… но след като те избавим от страховете ти.
При тези думи той обходи с поглед стаята, докато откри малкото легло в единия ъгъл. Спусна се към него, постави я отгоре му и се намести пъргаво върху тясното пространство до нея. Изведнъж усети как леглото започва да се движи — удължаваше се според неговия ръст и се разширяваше така, че да има достатъчно място и за двамата.
Тогава я обхвана през кръста и двамата се претърколиха на пода, на предполагаемото безопасно място, като той пое удара от падането върху гърба си, а тя се приземи сравнително меко върху него. Беше й достатъчно обаче да забележи разширените му от ужас и неразбиране очи, за да избухне в смях.
Просто не успя да се сдържи. Дори когато Фалон се надигна, без да я изпуска от скута си и се вгледа в лицето й, тя продължи да се смее, като не си даваше сметка, че всичките й страхове изчезваха заедно със смеха. О, Звезди, та той беше опитал да я спаси от собственото й легло! Нейното легло! Това й припомни как баща й някога атакувал един нещастен стол, който се раздвижил под него, приемайки формата на тялото му, и въздухът се изпълни от нов водопад от весели звуци.
— Съжалявам — успя да изрече най-сетне тя, като избърса сълзите от очите си и му се усмихна. Тогава някакъв дявол я накара да добави: — Може би трябва да ти благодаря, че ми спаси живота.